Разказче....за първи път пиша нещо толкова дълго..баси

Летен късен августовски ден.Невероятна жега.Сладоледите се топят даже и във фризерите.Лелките от вестникарските
будки прелистват списания,бършат се с кърпички и се оплакват от жегата на всеки готов да ги слуша.А такива се намират рядко.
Колите прехвърчат като ракети,а вътре се потят онези глупациса имали нещастието да имат работа по обяд.Жега.Тротоарите
са нагорещени ужасно много.Въздухът е застоял,мръсен и тежък.Така изглежда Варна в три и половина следобяд.Така я виждам аз.
Кафенетата-обичайните спирки на млади намазани с ужасно много грим фешънки,чат-пат разни неориентирани метъли и застаряващи
пияни и мазни чичковци и ужасно досадни и нахални полу-бабички също са опустели.Даже по улиците няма хора.Освен разни
случайни идиоти.Като нас с Джули.Минути преди да завием към пресечката на любимото ни кафене и двете плуваме в пот и пуфтим
изтормозено.Повече друг път такава простотия-навън в ранния следобед -не,мислим си и двете,но не го казваме.По пътя се
опитахме да говорим,но извършването на трето действие-освен вървене и потене не ни се отдаде.Мислено се разбрахме,че ще
си побъбрим на спокойствие в кафенето на едно студено фрапе и куп цигари.Най-сетне се вмъкваме с огромни усилия в
заветната кафеджийницата и се отпускаме тежко върху любимото ни сепаре до отворения прозорец.Блаженство.
Паля нервно цигара и излайвам на потната хубава сервитиорка да донесе много бързо две студени фрапета.Отпускам изтормозено
глава назад.Как ми се ще това лято да свърши...Поглеждам Джули.Виждам че и тя се е отпуснала назад блажено и замислено.Моята
Джули.Един малък хаотичен свят.Също като мен...Джули е на 19,но не можеш да й дадеш повече от 15.Мини-гадже с невинно
излъчване.Но това само на пръв поглед.Тя притежава онази невероятна комбинация от рижава коса,малки лунички по лицето и
убийсвени зелени очи.Когато те погледне имаш чувството че може да чете мисли.Понякога наистина чете моите.Джули.Затварям
очи и я виждам надвесена над мен с разтревожено и пребледняло лице.Тя говори,опитва се да ми каже нещо,но аз не я чувам
и протягам ръце в отчаян опит да я достигна секунди преди да изгубя съзнание.После всичко е в бяло...избледняло...не раз
личавам цветове,а само мътни сенки.Оглушителна тишина и ужасна празнота.Да,празнота.Това е думата,която ме описва.А мякой ме
вика...Отмятам глава,сякаш да пропъдя спомена и отново поглеждам плахо към Джули,която си тананика нещо тихичко под нос.
Фрапетата вече пристигат при нас.Гледам съсредоточено розовата сламка около минута.Първа наруши мълчанието Джули.
-Как върви творческата дейност?
-Кое?
-3-тата глава.
-Не ми идва вдъхновение.Не мога да я завърша.
-Аха.Малко бледа ми се виждаш.Пръстите ти треперят.
-От прекалената консумация на кафе е.
-И защо пиеш фрапе в момента?
-Защото ми се пие.
И млъкваме.От онези моменти,в които с даден човек мълчите и няма какво да си кажете,защото се познавате прекалено добре и
знаете даже какво си мисли другия.Две минути мълчание.Три.Четири...Часовникът лениво отброява времето.Всеки е потънал в
свои мисли.Времето..каква огромна сила е това...Най-неочаквано Джули изстрелва-
-Нещо ти има в последно време.Виждаш ми се променена.
-В какъв смисъл?
-В недобрия.Все си умълчана...бледа,меланхолична някакси.
-Струва ти се.Нищо ми няма.
-Хайде,изплюй камъчето.
-Много мразя да ми говорят за камъни в четири следобед,докато пия фрапе,пуша и навън е 45 градуса.
-Добър опит да се хванеш за думата,но не измествай темата.
-Струва ти се наистина.НИщо ми няма.-и правя някакъв опит да се усмихна.
-Мен не можеш да излъжеш.
-Малко ми е самотно напоследък.Една обиколка на магазините и ще съм тип-топ.
-На теб вечно ти е самотно.Може и милиони хора да има около теб,и ти пак ще си самотна.
-Има огромна разлика между това да си сам и между това да си самотен.Може да е клише,но си е вярно.Може би страдам от
ексестенциална празнота.
-Тая предпоследната думичка какво значи?
-Не,нищо.
-Не се дръж така сякаш съм прекалено тъпа за да разбера твоите идиотски философии.
-Параноя такава.Просто ме мързи да обяснявам.И не са ми тъпи философиите,просто ти си различен тип човек.
-Това не означава,че не мога да разбера нещо което ми се обясни като хората.Просто мисля,че това е тъпо.
-Кое точно?-Изправям се заинтригувана.Много обичам такива спорове по простата причина ,че ги печеля обикновено.Просто
омаломощавам опонента си и съм способна да му извадя от десет кладенеца вода.А накрая дори и да забеави за какво точно сме
спорели.Такава съм си аз.Пълен противовез на Джули.
-Тъпо е да говориш неща,които много добре знаеш,че другите няма да разберат и на всичкото отгоре да им отказваш да обясниш.
Адски е дразнещо.
-Знам.
-Ами много хубаво,че знаеш.И защо не престанеш?
-А защо да преставам?
-Е,приятно ли ти е да дразниш другите?
-Понякога.
-Не се прави на идиот.Знаеш,че не е така.
-Ти знаеш какво чувствам ли?
-Ами,да,знам.Познавам те като 5-те пръстта на ръката си.
-Аха.И като толкова много знаеш според теб защо го правя?
-Страх те е.
-От какво?-Ухилвам се подигравателно до уши.
-От това,че хората ще те осъдят за думите ти.Затова предпочиташ да говориш неразбрано.И го правиш съзнателно.Така винаги
имаш задна вратичка да се оневиниш пред себе си.#Ама аз исках друго да кажа...#Правиш го непрекъснато.Харесва ти да си
неразбрана,самотна и загадъчна и упоена.Хайде,признай си.
-Теорията ти е абсурдна.Просто имам малко по-особен маниер на изразяване.Изкарваш нещо просто прекалено сложно.
-Това си е твой патент.Да правиш нещата сложни.#О,не-сега те как ще ме приемат ако кажа това и това,как ще се справя
без чужда помощ,дали ще успея,ами ако нещо се случи,ами ако всъщност в действителност нещата стоят по друг начин,а аз
глупачката вярвам...#Обзалагам се че често ти минават такива мисли през главата.
-За какво по дяволите говориш?И да не би да сме се събрали да обсъждаме моите недостатъци?
-А защо да не ги обсъждаме,а?Страх те е да видиш истината ли?Крайно време е да спреш да бягаш от себе си.Дойде ми го гуша
да те убеждавам и напътствам.
-Милиони хора го правят.Защо и аз да не го правя?А и въобще защо се заяждаш днес така идиотски?
-Ами защото ужасно ми писна да се мъча половин час да разбера какво се опитваш да ми кажеш.Хайде,моля те спри се.Огледай се около
около себе си.Виж нещата реално.Без да ползваш упойки.Стегни се и оправи живота си.
-Ще помисля по въпроса.-Усмихвам се горчиво.
-Не мисли,а действай.
-Хубаво.
Двадесет минути по-късно съм си у дома.В моята квартирка.На петнадесет минути път от центъра.Седя и си мисля.Мисля си,че
Джули е права.НИкога няма да й го призная разбира се.Поглеждам към пакетчетата с кокаин на масата.Трябва да ми стигнат
до края на седмицата.Седмицата?Още колко време имам?Ден,седмица,две,двадесет,петдесет години?Има,надежда,докато дишам.
Дишам.Да спра.Няма закъде да отлагам.Отидох до огледалото и се взрях внимателно в отражението си.Нещо,което не съм правила
отдавна.А оттам ме гледа блед призрак с подпухнали очи.Очи като бездънни ями.Празни.Какво ме очаква оттук нататък?
Освен празнота...внезапно взимам решение.Грабвам пакетчетата от масата и излитам като хала през стълбите.Надолу,все надолу..
Докато стигна входната врата.Минавам и през нея.Всичко е като на филмова лента...Стигам огромния контейнер,отварям капака
със замах,почти обезумяла и тогава го чувам.Тътена като на много засилена кола.Обръщам се,но вече е късно.Много,много късно.
Виждам само фаровете,който се приближават с бясна скорост.Парализирана съм.Не мога да помръдна.Усещам само нечовешката
болка.Моля се да спре.И наистина спира.Всичко спря.Всичко...изсъхна.До последната капка живот.Има надежда,докато дишам.
Дишам...