Дръскулките на Елесар

Ден, ги знае тези, ама реших да видя и тукашните съфорумници ко мислят за мойте драскулки

Болка

Нещо от вътре ми тежи. Отровата се разпространява из тялото ми и разяжда душата ми. Разпространява се... Навлиза в ума ми и ръководи мислите ми. Кара ме да правя неща, от които се срамувам. Болка... И след това тишина... Мрак...
Сълзите се опитват да потекат, но очите остават сухи, безжизнени. Две празни бездни вперили поглед в мрака. Болката – тази зла другарка, която ме разяжда. Тя се изписва в тези две очи, в които няма нищо. И отново остават тишината и мрака.
Отровата продължава да достига всяка част от моето тяло. Вече е близо до сърцето. Прониква в него и започва да го трови. То се гърчи в смъртна агония. Черни капки кръв се стичат от него. Сърцето – то не се бори, то е забравило що е любов. В него постоянно се забиваха стрелите на предателството. Бореше се за оцеляване, но силите му не стигнаха – болката беше по-силна от него.
Две бели ръце се протегнаха напред в търсене на надеждата... Но успяха да напипат само черното було на Мрака. Вече нямаше надежда – беше останала само тишината, отчаянието и тази проклета болка вътре в мен, която отваряше черна дупка в душата ми...
Тъмни сенки пробягваха около мен... Мракът ставаше още по-плътен... Светлина – никаква... Огънят в мен започваше да гасне малко по малко, докато не остана само една малка искрица, която очакваше надеждата... Но напразно – такава нямаше.
Бледи спомени от летните прекрасни мигове пресичаха в съзнанието ми. Но веднага изчезваха, грабнати от призрачна ръка... Отровата ги поглъщаше. Тази отрова, която изяждаше от мен живота. Съдбата ме удари с тежкият си меч, забиваше в гърдите ми своите кинжали... Тя беше безпощадна и кръвожадна, като разярена лъвица.
Толкова тъмно... Около мен само сенки, вътре в мен – онази проклета болка. Бях изгубена в този мрак като малко дете в тъплата... Отровата вече е навсякъде... Последен стон... и след това тишина... Мрак... Смърт...

Broken dreams

I had a dreams!
I wanted to fly with the birds!
I wanted to be free like a wind!
I wanted to be fresh like the nature!
I wanted to be an angel in your life!
But I can’t…
I’m coming down –
in the dark.
I don’t close my eyes.
But I can’t see anything.
Only shadows around me.
The Dark is everywhere!
The Dark is in me!
I am the Dark!
I tried to save myself!
I tried to go on!
I tried to not cry!
But I’m weak!
I need someone help me!
I need light!
I need love!
I need smile!
I need you!

Борба

Не се опитвай!
Няма кой да го оцени!
Не плачи!
Няма смисъл за друг да лееш сълзи!
Не обръщай погледа назад!
Там вече няма нищо сега!
Върви напред и не скланяй глава,
защото другите не искат да видят това!
Бъди непукист
и в калта ги прати!
Нека всички да видят, че силен си ти,
че пред проблемите не падаш на колене,
че който те нарани, след това се кълне!
Покажи им, че съдбата си сам ковеш,
че никой друг не пише бъдещето ти освен теб!
Не показвай, че те боли!
Нека не виждат, че страдаш ти!
Сърцето, разядено от отровата, скрий,
защото ще ти се нахвърлят като змии!
За фалшиви приятели недей се ядосва,
не падай духом пред тях!
Един ден те ще лазят в калта!
Пред врага като скала бъди,
за да не му даваш повод да те нарани!
Дори и да паднеш – стани!
За мечтите си се бори!
И всичките ще ги попедиш!

Ледени прегръдки

Снегът се сипеше в нощта и трупаше снежни преспи. Каква радост – утре децата щом се събудят, ще видят бялата покривка, която застиля земята, ще излязат и цял ден ще играят в снега, докато слънцето не се скрие зад небосклона и престане да топли земята. Всички щяха да са щастливи! Всички ли...?
Тя не можеше да е щастлива. От толкова отдавна не беше усетила щастието, беше изстрила усмивката от лицето си. Тя – едно момиче на деветнайсет – беше се изгубила в гората от Самота, в тунелът на Отчаянието. Дни наред се луташе и не намираше изход. Той – животът – й беше обърнал гръб. Нямаше си никой – нито майка, нито баща, нито дори приятел, на чието рамо да си поплаче. Тя беше сама на този свят.
Беше изгубена в необятното и всичко около нея беше като черно-бял ням филм. Чувстваше се неразбрана. Искаше да извика, но мълчеше... искаше да заплаче, но беше забравила какво е това... опита се да започне от начало, но не можеше и да продължи... нямаше цел, за да живее... нямаше вола, да умре... спря да мили, спря да чувства... за нея нямаше смисъл да продължава. Всичко беше едно голямо НИЩО!
В този момент вървеше в парка: без обувки и без шапка – само с една парцалива рокля и един тънък шал, който уж покриваше раменете й. Крачеше по заснежените алеи и се опитваше да заплаче, но очите й бяха сухи, не й бяха останало сълзи.
И тогава в тъмното тя видя в далечината малка светлинка: една такава топла, примамлива. Приближи се до нея и що да види – насред снега сам-самичка растеше една роза. Това беше най-прекрасната роза, която беше виждала, най-прекрасният червен цвят, най-нежната. Протегна белите си пръсти към нея, но се убоде на едно от трънчетата. Капки кръв започнаха да падат и обагриха снега.
Тогава тя разбра всичко – и тя като розата беше сама, но животът я пазеше и в този момент й подаваше ръка към светлината, която отдаван не беше виждала. Снегът започна да вали още по-силно и я обви в ледените си прегръдки. Но момичето не усещаше студа, а приятна и мека топлина. Това беше светлото начало...
На следващия ден една възрастна жена намери на една поляна в парка тялото на младо момиче. Веднага повика полицията. Щом пристигнаха, до нейното тяло откриха самотнорастяща роза, а най-удивителното за всички беше, че макар и мъртво, устните на момичето не бяха посинели от студа – бяха запазили кърваво-червения си цвят, също като тази роза.

Сбогом

Чувствам, че вече далече си от мен,
че денят е сив и студен.
Всяка дума е празен зов,
всеки поглед – дълбок и мрачен ров.

А бяхме неразделни,
бяхме едно.
Дните студени –
заменяхме с любов.

Хванати ръка за ръка
крачехме напред през болка и тъга.
Нямаше препядствия за нашата любов,
защото сърцара ни биеха в едно.

Но ето, че си тръгна ти
и в стаята запълзяха мъгли.
Целувките ти станаха студени,
А прегръдките – от лед ковани.

Сърцата спряха да туптят,
а очите с поглед те следят.
С протегнати ръце към теб
жадувам пак да съм до теб.

И сега на моста двамата седим.
Е, хайде, върви си! Сбогом кажи!
Не, почакай! Не го прави!
Преди да си тръгнеш едно направи –
ножа в гърдите ми ти забии
и режи!
Но стигнеш ли сърцето спри,
защото в него още си ти!

Към всички “приятели”

Какво се ослушвате? За вас става въпрос. За всички вас, които мислите, че съм сляпа и нищо не виждам и разбирам. За всички, които се пишете мои приятели. Ха, приятели! Как само звучи! Нали, приятели?
Аз ви се доверявах сляпо, споделях с вас всякакви мигове – и добри, и лошо. Бяхме заедно в светлина и мрак, в радост и неволя. Аз като едно малко и недодялано хлапе ви се доверявах, дадох ви така безценното име “приятели”. И ви смятах за такива. Мислех си, че сред тази пустиня, в която важат законите на джунгата и която носи името живот, съм намерила няколко светли местенца във вашите сърца, където да се чувствам сигурна и щастлива. Но през цялото време съм се лъгала! Всичко това е било просто един летен мираж. Сега през есента, когато слънчевите дни са заменени от мрачни и дъждовни, виждам истинските ви лица. Лица на лицемери и лъжци! Какво, мислехте си, че не виждам, че съм сляпа? А как сте се лъгали! И в първия момент плаках, о да, аз плаках, заради вашата измяна. И колко страдах – сърцето виеше в смъртна агония, душата ридаеше неутешимо в черната дупка на отчаянието! И често ми говорехте колко държите на мен, особено ти. Да, ти, да ти, който постоянно говореше колко държиш на мен и колко съм ти нужна. Говореше ми как ще се промениш. Аз, глупачката, не само ти повярвах, но и се влюбих в теб безумно и отчаяно и цялата си душа пред теб разкрих и за всички мои чувста ти споделих. А и обеща ми никога да не страничиш от мен и да не ме отбягваш! А какво направи ти – тръгна с друга и дори не намери смелост да ми кажеш! Лицемер, и ти си като всички останали!
Но, ето, заричам се пред вас, “приятели”, че повече сълзи за вас не ще пролея! Не очаквайте от мен отново да ви се доверя и мила дума да чуете от моята уста! Всичко бе до тук! Повярвайте, и вие някой ден ще страдате за мен, но тогава аз ще съм далеч!

Една ранена душа

Защо постъпи ти така със мене?
Защо по този начин ми се подигра?
Защо със мойте чувства си игра?
А аз те обичах
и чувствата пред тебе си излях,
душата си пред теб разкрих
и сърцето си ти подарих!
Шепнеше ми нежни думи
за приятелство любов и красота.
Но оказаха се те лъжа!
И всичко е било една измама!
И ти със мен се подиграва!
Не намери смелост ти
да ми кажеше, че друга сърцето ти плени,
че друга в твойте мисли царува,
а мен превърна в скъсана струна,
която музика вече не може да създава
и на музиканта слуха ранява.
И отново от моите очи сълзите падат
и локва от тъга създават!
Сърцето ми е смъртно наранено,
кръв капе от него!
И всичко свързано с любов
Е поредният забит във него нож!
Ах, колко кратък е пътят от любовта до омразата!
Но не искам да повярвам във фразата,
която толкова често ми повтарят,
тъй като моето сърце не е създадено да мрази,
а любов да прави!
Любов да дарява
и любов да получава!
И иска ми се да те мразя,
но не мога!
Иска ми се да те нараня,
но пак не мога!
Защото съм слаба и нищожна!
И в този миг отново те обичам!
И още повече ме боли,
защото на чувстават ми не отвръщаш ти!

Тунел от самота и тъга

Тунел безкраен, дълъг и без изход!
Тунел без светлина!
Тунел пропит с мъгла!
Тунел, във който дъжд вали!
А това, приятелю, е самота!
И във него лутам се сама!
У вътре в мен вали,
а сърцето ми в агония ридае
и мъничко любов желае!
Вървя във него вече дни,
а светлината –
губи се в далечината!
И питам се защо отново аз?
Защо на мене случва се това?
Защо животът по този начин ми се подиграва?
Защо с калта си ме залива?
Защо да страдам вечно аз?
Защо на някой друг не се случва това?
Егоистични мисли са това,
но ми писна все от моите очи сълзи да падат!
Писна ми все мен да нараняват!
Писна ми все аз да се разочаровам!
И ще ми се да кажа майната на всичко!
Но отново самотата ме възпира
и вратата към светлината ми подпира!

Аз и плакатът

Ето че навън пак вали и изглед да спре скоро няма. И аз съм вкъщи и ти си там на стената. Един плакат с футболисти. Лежа си на леглото и си мисля за живота:
“Та той е гаден и жесток!”
“Не в вярно! Та той е прекрасен!” отвръща ми Бербатов.
“Как прекрасен?! А защо има толкова нещастни хора?”
“Всеки носи в себе си по малко мъка и тъга.”, обръща се Петров.
“А, не на мен тия! Животът е ужасен!” Ако беше толкова прекрасен, нямаше да има хора, които страдат: майки и съпруги, изгубили синове и мъже във войната, започната от някой болен мозък; ами за наркотиците, които разяждат обществото ни, за пияните глупаци, които всеки ден отнемат нечий чужд невинен живот; за корупцията какво ще кажете?”
“Но това се неизменни части от живота.”, отговаря ми Иванков.
“Кое е нормалното? Нормално ли е да се избиват невинни хора само, защото на някой управляващ му е скимнало, че иска още земи и безплатен петрол? Кое му е нормалното на това други да страдат, заради глупостите на един? Това ли е животът?”, обръщам се към тях.
“Но ти забравяш нещо – прекрасните моменти, които са като светъл лъч в живота ни!”, с усмивка ми отвръща Боримиров.
“За любовта ли имаш в предвид? Та от нея боли! Хората страдат!”
“Не и когато откриеш истинската любов: човекът, който те обича, който е светлината в сивото ти ежедневие, човекът, който те кара да се усмихваш!”
“Такива ги има много, които ти говорят мили думи днес, а утре те захвърлят като парца, като ненужна вещ!”
“Защо е това песимистично мислене към живота?”, попита ме Божинов.
“Защото животът е една голяма кална локва! Ти му се усмихваш, а той те оплюва и залива с мръсотията си. Защото винаги страдат и ощетени са невинните хора, а мръсниците, лицемерите, предателите, лъжците са облагодетелствани! Защото няма равноправие между хората! Защото има богатство и бедност, мое и твое! Защото всеки завижда на другия и иска чуждото! Всичко е един фалш! Само едно нещо е истинско!”
“И какво е то?”, пита ме целият национален отбор.
“Как какво?! Ами приятелството! Това е най-голямото богатство на човека! Имаш ли приятел, на когото да разчиташ, на когото да се опреш в трудния момент, с когото да споделиш хубавите мигове – ето това ме прави щастлива! Защото, колкото и пари да имаш, без приятел си нищо, една нула, най-нещастния на света! Защото приятелството не можеш да го купиш! Приятелят е като безценен подарък, който животът ти подарява, но който лесно се губи! За мен приятеля е като въздуха – не можеш без него!
И те ме гледат с усмивки на лицата. Дъждът навън спира и телефонът ми звъни, информирайки ме, че съм поличила нов SMS с предложение да изляза. И така приключи поредния ни разговор.

ПП:Боже а тва колко е старо отпреди една година и чак ся го намерих

Още една антика

Сълзи

Дъждът се лееше навън. Капките се удряха в прозореца и се стичаха по стъклото. Тя проследяваше с поглед техния път и изучаваше водната диря, която капчиците оставяха. И в същото време сълзи се стичаха по лицето й и оставяха своята диря на отчаянието.
Беше стиснала здраво плюшеното мече – подарък от баща й за тринайстия рожден ден. А от него бяха минали четири години. За нея това беше толкова отдавна, сякаш векове. И й се струваше толкова отдавна, защото тогава за последно се беше чувствала щастлива. Тогава за последен път беше вкусила от чашата на радоста и светлината. Целият свят, който познаваше до този момент се, се беше срутил, беше изчезнал и нямаше помен от него.
Тя се чувставаше най-щастливото момиче на света до момента, в който майка й се разболя тежко – седмица след онзи рожден ден. Не след дълго тя си отиде, оставяйки ги сами с баща й. След нейната смърт всичко се промени, нищо не беше както преди това. Баща й сякаш започна бавно да се отдалечава от нея, да я избягва – сякаш я обвиняваше за смъртта на майка й. Не след дълго и приятелите й я оставиха, всички бяха започанли да я отбягват и да страничат от нея. Беше вече свикнала със самотата. В училище не говореше с никой, а веднага след това се прибираше в тях и се затваряше в стаята си. В последно време спеше и съвсем малко. По цели нощи тя прекарваше на прозореца и отправяше поглед към небето и се взираше в звездите. Това се отрази и на представянето й в училището – беше станала разсеяна и доста често заспиваше в час. Беше се наложило класната й да напише писмо до баща й. Но той не обърна никакво внимание на това.
Преди време беше отишла при баща си. Сгуши се в прегръдките му и му каза: “Обичам те, тате! Не позволявай на живота да ни раздели, не се отделечавай от мен! Не искам да те загубя!” Той също я прегърна и й обеща, че никога няма да го загуби. Но това беше преди четири месеца и оттогава той нито веднъж не й каза отново “Обичам те!”. Тя го усещаше още по-отдалечен и от преди. Оттогава не беше й казала нищо повече. Сякаш беше забравила как се говори.
Тя гледаше капките, които се стичаха по прозореца, и си мислеше за любовта, за приятелството, за всичко хубави неща, които радват човешкото сърце и душа. И се замисли кога за последно беше обичала... дали някога го е правила.... дали въобще е обичала някога... дали някога е имала истински приятел, с когото да споделя, на когото да се опре в трудните моменти. И още повече я заболя при мисълта, че никога не е имала. Всичко страняха от нея, обиждаха я и я мислеха за особнячка – никой не бе поискал да й бъде приятел и да дружи с нея.
Замисли се за живота. Какво й беше дал той? Нищо! Едно голямо нищо! Беше отнел любмите й хора, никога не й даде приятел. През тези седемнайсет години се беше гаврил с нея постоянно, беше й обърнал гръб, беше я предал, подигра се с нея, заля я с калта на тъгата. Тъга... само това беше й дал – жовот, изпълнен с тъга. Какво й беше останало на земята – отново нищо. Нямаше приятели, за които да живее, нито любов, която да я поддържа, а и единственият и роднина страничеше от нея. Нямаше смисъл в нищо.
Касетофона тихо пееше песента на Guns N` Roses: “Don’t you cry... There’s a heaven above you baby… And don’t you cry tonight…” Но как да не плаче, като тя не можеше да открие светлината в тунела, за нея надеждата беше изгубена. Луташе се в тъмнината на безнадеждието и нямаше изход. Сълзите отново започнаха да се стичат от очите й и да оставят своята тъжна диря по бузите й. Тя беше една изгубена душа, която морето на живота подхвърляше като стръкче трева.
Тя взе от масата лист хартия. Хвана химикалката и започна да пише. През това време сълзите продължаваха да падат като малки бисерчета от очите й. Не след дълго спря да пише. Не можеше повече, нямаше и смисъл – сълзите започваха да размазват написаното. Захвърли листа на една страна и плюшеното мече на друга. Излезе от стаята и взе нещо от банята. Мина тихо през антрето, за да не събуди заспалия си баща и излезе от апартамента. Тръгна по една от улиците. Не беше взела нищо със себе си – нито яке, нито обувки. Вятърът брулеше есенните листа и свиреше зловещо в ушите й. Но тя не чувстваше нищо – беше забравила какво е студ. След дълго вървене се озова в тъмна и тясна уличка. Погледна към небето и му каза последно сбогом. Извади бръснарското ножче, което взе от банята. Прокара острието по бялата кожа на ръката си... Кръвта започна да тече и да обагря всичко около себе си. Тя започна да вижда пред себе си само червения цвят на кръвта...
На следващата сутрин един баща се събуди от неспокойния си сън. Влезе в дневната и видя захвърления лист хартия, който дъщеря му беше остваила предишната вечер. Взе го и се зачете в посланието: “Татко, когато четеш това, вече съм видяла небето за последен път. Искам да знаеш, че винаги съм те обичала. Помниши ли онзи ден, когато ти ми каза, че няма да позволиш на живота да те загубя? Беше толкова отдавна, нали? Но ти не ударжа на обещанието си и аз те загубих, както ти сега губиш мен! Надявам се, че съм заслужила поне една роза. Сбогом и моля те не тъжи много за мен!” Едва сега той осъзна какво беше направил.
На вратата се позвъня. Беше техния съсед, който попита бащата дали знае къде е дъщеря му, защото не далеч от тук открили тялото на едно момиче, което много приличало на нея. Бащата излезе веднага от сградата и се затича към мястото. Там видя тялото на своята дъщеря и около нея кръвта, която беше напоила земята. Хвърли се към тялото и обви ръце около него. Какво беше направил! Каква огромна грешка беше сторил! Защо беше позволил това да се случи, защо отдалечи единственото същество, което му даваше сили да живее?! И сега животът го наказваше с най-тежкото си наказание: родителят да погребе детето си. Сълзи, пропити с тъга, печал и мрак, започнаха да се стичат от очите му.

Какво е любов?

Седиме двама на брега на морето и ти ме питаш за любовта? Какво всъщност представлява това чувство? От какво се провокира? Как се заражда в сърцето на човека? За изпепелчващия огън на любовта? Как се е появила за първи път? И аз се чудя как да ти отговоря. И ти казвам, че на тези въпроси отговор няма. Че не може да се обясни това понятие. И ти ме поглеждаш с поглед, пълен с разочарование, който ми казва: “Как така, та ти знаеш всичко?” Гледаш ме като малко дете, на което са взели любимото плюшено мече. Та какво като дете, та ти си още мъниче. На мен ми става тъжно, а как искам да ти отговоря! Цялата ми същност го желае!
Но как да ти обясна, че няма обяснение, защото любовта влиза в сърцето на човека, когато най-малко я очаква! Че никога не може да си подготвен за нея! Тя те връхлита като тропическа буря – без да пита, без да бъде поканена. Че никой не знае как човек за първи път я е изпитал. Защото необясними са човешките чувства. Те не са като теоремите в математиката, които изучаваме в училище. И любовта като чувствата, които се вихрят вътре в нас, е необяснима. Единственото нещо, което мога да ти кажа за нея е, че е като пролетните цветя в градина, които изпълват въздуха с аромата си. Слънцето ги гали с топлите си лъчи, тъй както влюбения гали своята любима. Вятърът повява нежно между стръковете, както любовните думи, които влюбените си нашепват един на друг. Но и като цветята понякога любовта не е вечна. Откъснеш ли едно цвете то увяхва, не се ли грижиш за тях – те умират. И любовта като тях умира, ако не е поддържан нейния огън.
Но от любовта боли и то доста. Боли, когато не е споделена. Когато твоето сърце прелива от обич към един човек и го желае. Мислите ти летят само към него и нищо друго не искаш освен да те дари и той с любовта си. Но той не го прави, не отвръща на чувствата ти или не ги забелязва. И как боли тогава. Душата ти е наранена, сърцето ти се къса от болка и всичко хубаво ти се вижда тъжно и мрачно, всеки слънчев ден за теб е мрачен и дъждовен, нищо не може да те зарадва. Твоят лек е само той, но нищо не можеш да направиш и това още повече те ранява.
А за невъзможната любов разказах ли ти? Не, гледаш ме учудено. Добре и за нея ще ти разкажа. Това е, когато двама влюбени не могат да се обичат. Как така не могат да се обичат ли? Много е просто – животът издига прегради пред тях и не им позволява да бъдат заедно. Какви прегради ли? Всякакви, каквито се сетиш: техните родители са против любовта им, обещството ги разделя, техните приятели. Питаш ме защо родителите им са против? Сигурно знаеш трагедията на Шекспир за Ромео и Жулиета. Кимаш с глава, това ме улеснява. Две семейства, разделени от вражда, не позволява тяхната любов и смъртта се оказва единственият начин да бъдат заедно. Но моляте, не мисли, че винаги е така!
В повечето случаи любовта е нещо прекрасно, нещо неповторимо и незабравимо, което те кара да летиш, да достигнеш невъзможното, да се почувстваш голям. И знай, винаги ще се намери някой, който ще се опита да развали този миг. Но любовта ще ти даде сили и ще му кажеш: “Аз съм влюбен, аз обичам и има някой, който ме обича! Не ме интересува какво правиш и какво казваш!” И ще бъдеш победител!
Но ти заспиваш! Защо? Не ти ли интересно? Искаш ли да ти разкажа моята история? Виждам, че те заинтиргувах! Добре, слушай!
И аз като всички други казвах, че ми е още рано да се влюбя, че не мога да намеря подходящото момче. Но какво нещо е животът само! Срещнах го на място, което най-малко предполага да се зароди любов. Но мястото не е интересно. Тъкмо се бях върнала от дълго боледуване. И видях толкова много непознати хора. Но той някак си се отличаваше от всички. В началото не ми се видя нищо особено и дълго време не го осъзнах. С него станахме приятели и то добри, дори и другите го забелязаха. Споделях с него толкова неща, понякога дори и чувствата си изливах. И той ме изслушваше. Тогава беше просто страшно добър приятел. Но не можем да контролираме чувствата си. Любовта не ми даде възможност да го обмисля дали го искам или не. То просто се случи и аз се влюбих. Влюбих се безумно. Всичко е светло, когато мисля за него, а когато сме заедно всичко струи от щастие! Мечтая за всеки момент с него, искам да е до мен винаги, когато пожелая, да виждам зелените му очи, да чувам гласа му. А когато ме прегърне, за мен времето просто спира и не искам никога да свърши – да стоим така прегърнати вечно и нищо да не ни интересува. А когато ме целуна, макар и само от благодарност, е сигурно съм пламнала, полетях, почувствах се лека като перце, достигнах облаците. Но за съжаление, мъниче, нищо не може да е като в приказките. За него си оставам само приятелка, с която може да сподели и да излезе с нея, за да си поговорят.
Дали това е несподелената любов ли? Да, мъниче, това е несподелена любов. Дали ме боли ли? Да, боли ме. Питаш ме дали страдам ли? Да, стардам, но не, че не ми е отвърнал на чувстават, а за това, че не събирам смелост да му кажа какво изпитвам. Защото без да опитам, никога няма да разбера дали и той изпитва нещо. Някога един приятел ми каза “Рискът е всичко!” И по-добре да ме боли от несподелената любов, но да знам, че съм опитала.
Е, мъниче, май ти разказах повече от колкото очакваше. Задоволих ли исканията ти? Гледаш ме със светнали очи. Приемам това за да. Но както ти казах в началото – любовта е нещо необяснимо и всичко, което ти разказах, е това, което разбира моята душа и моето сърце. А сега можеш да затвориш натежалите клепачи и да се потопиш в света на сънищата, където да срещнеш красивия принц на бял кон, който някой ден ще ти покаже истинската любов!

Самота

Защо около мен пак няма никой? Защо в душата ми е отново пусто?Пак онази празнина в сърцето! Защо всички ме отбягват? Защо никой не ме повика? Имам усещането, че в мен е затвоерено едно чудовище, от което всички се страхуват. Ужас, от който се боят. И това ме прави по-разична. Отбягват ме, бягат от мен и ме наричат чудовище! Хората по улицата ме гледат със злоба и ме пъдят, евентуално ако вляза някъде. А след като видят лицето ми, поглеждат ме уплашено. Виждам страха и ужаса в очите им.
Отново вървя по големия булевард. Сама, без приятел. Стигам до едно игрище в парка, ъдето няколко деца на моята възраст играят с топка. Тя случайно идва до мен. Хващам я и искам да им я върна. Но всички ме гледат отнова с онази злоба и ми изкрещяват в лицето: “Остави я и се махай! Чудовище!” Топката пада от ръцете ми. Обръщам се и бягам! Бягам! С всичка сила, без да спирам! Сълзите потичат от очите ми! “Чудовище!”, “Чудовище!”, “Чудовище!”... Все тези думи се забиват в съзнанието ми!
Защо? Защо аз? Защо моето сърце е ранено? Защо моите очи са пълни със сълзи? Защо моята душа се разкъсва от болка? Защо тъгата е вътре в мен? Защо съм сама...
Спирам се до брега на езерото. Навеждам се над водата и се вглеждам в образа, отразен на повърхността й. Защо съм различна? Кое ме прави такава? Чудовище? Сълзите падат от очите ми и се сливат с водата, размивайки образа.
Отнякъде долита глас... толкова нежен... нашепва нещо... но какво? “Любов”... Любов ли? Какво е това? Какво значи тази дума? Защо досега не съм я чувала...

Словото като “ободрителни слова”,
които носят голяма утеха
(есе)

Чувтсвал ли си някога самотата, болката отчаянието? Чувствал ли и мъката и нещастието, събрани в сърцето ти? Чувствал ли си отровата на безнадеждието да трови душата ти? В тези черни мигове, забулени в плаща на Мрака, се чувсрваш изгубен. Вървиш безцелно в търсене на изхода от този тунел. И не намираш утехата. Нужна ти е помощ, нужен ти е някой, който да ти подаде ръка.
В моменти на отчаяние, на безнадеждие, ти се нуждаеш от една ободрителна дума, отправена от близък човек. Едно ободрително слово, за да се изправиш на крак, да повдигнеш глава и да повярваш в себе си, че можеш да се справиш с проблемите. Понякога е нужно толква малко, за да постигнеш толкова много.
Има думи, които преобръщат света ти. Слова, които могат да послужат за лек на раните ти. Като простичкото слово “Обичам те!”. Изказано с придружени към него силни чувства, то носи в себе си огромна сила. “Обичам те!” Колко простичко звучи. Сигурно си имал моменти, когато сърцето ти е било наранено, гърчело се е в смъртна агония, и тези две думи, произнесени в мрака, са му върнали надеждата за живот, вярата в любовта. “Обичам те!” Колко е хубаво да го кажеш. Само това слово е достатъчно, за да изрази всички чувства и емоции на сърцето.
Самотата е нещо ужасно. Никой не иска да е сам – без приятел, без човек, на когото да се опреш. Чувствал си се самотен, нали? Боли ужасно? Но винаги има нещо добро нейде нататък по пътя, ми беше казала преди време една приятелка. И тези самотни мигове свършват все някога. Тогава, когато чуеш ободрително слово от човека, който ти подава ръка, който ти показва, че не си сам и че има някой, за когото означаваш нещо. Колко сладки са тези думи.
Когато паднеш сломен, победен от съдбата, смазан от живота, ти е нужно съвсем малко, за да се изправиш и да им се опълчиш и на двамата – няколко думи за настроение, който да повдигнат духа ти.
И уж си мисля и седя,
а все се вслушвам аз
за стъпки, що се връщат пак,
за тих другарски глас!

Един тих другарски глас, който да донесе утеха на душата ти.
Словото – най-ценният дар на човека. Толкова силно. Способно да унищожава и разрушава. Но и способно да лекува и утешава сломения, тъжния

В търсене

Спри се, човече! Стига търси идеали! Стига гони напразни мечти! В този всят идеални няма, не разбра ли! Този свят е лъжлив. Всяка усмивка крие нещи, всяка милувка е маска, всяка дума разкрива нова същност. Всички носим маски, всички сме лицемери по-малко.
Хайде, стига рови с кървави пръсти тунел. Стига се блъска в тази стена. Безсмислено е, не разбра ли! Не можеш да достигнеш до истинската същност на сърцето. Всички сме затворили сърцата си за различни емоции. Погледите ни са студени, в тях няма нищо. Животът ни превърна в роботи, съдбата ни направи в свои марионетки.
В днешно време да намериш истински приятел е нещо наистина невъзможно, защото никой не показва в истинската си същност. Един ден ти говори мили думи и ти му подаряваш душата си, поверяваш му тайните си, разкриваш сърцето си и му давай тъй ценното име “приятел”, а на другия ден ти забива нож в гърба, разкрива тайните ти, наранява душата ти и разкъсва душата ти на хиляди малки парченца. Е, как да се довериш? И това търсене не си струва!
Забрави за всичко това! Забрави за вятъра, който ти нашепва нежни слова! Забрави за всички лъжливи неща! Забрави за сълзите, които не потичат! Забрави за живота, той е коварен! Забрави всички, които твърдят, че те обичат! Забрави и за смъртта, тя не струва нищо! Бягай, бягай и не спирай! В този маскарад открий себе си, потърси надеждата, че има за какво да живееш, обичаш, че можеш себе си още човек да наричаш!

****************************************

Гласът в мрака

Тихи стъпки отекват в тъмнината,
последни сълзи падат във водата.
Последен измъчен стон,
още един миг и край!
И после на къде?
Дали във рая ще ме отведе,
или към ада?
Да, към ада – там е мястото ми,
при Сатаната, при душите с порочните желания.
Ето, аз потеглям, край!
“Почакай! Спри! На къде така?
На къде си се забързала?”
Какъв беше този глас?
Откъде дойде във мрака?
Е, няма значение, потеглям пак в тъмата.
“Аз казах ли ти да се спреш!
Спри се най-сетне!”
О, глас незнаен в мрака,
защо възпираш ме сега?
Защо моят поход към смъртта секваш пак?
“Защо, момиче тъжно, към мрака крачиш тъй,
защо жовотът си тъй лесно подарявап ти,
нима не те радват вече смеха,
слънцето и дъжда?”
За мен на този свят не остана нищо,
няма щастие, няма смях... няма нищо!
Само онази проклета болка
там, вътре в мен, в душата.
Всеки нов ден е измъчен стон,
всеки нов миг е поредният забит със злоба нож.
Само злоба, само презрение,
само позор и само унижение!
Това не е живот,
това е безсмислено съществуване.
“Но аз съм тук със теб в нощта,
в тунел от самота
и подавам ти ръка!”
Но откъде се появи, незнаен глас?
Защо искаш моята душа?
Какво си ти в нощта –
някой ангел млад, красив
или дявол от пъкъла лъжлив?
“Нито едното, нито другото,
аз съм просто твойта съвест,
твоят спътник във нощта.
И не ще те пусна аз
да зачеркнеш живота си от раз!”
Аз вече го реших това,
моят път през света свършва сега.
Последно сбогом, край!
Благодаря за тез слова,
сега вече имам смелост да направя това.
Е, сбогом отново!...
... И последната сълза се стече,
и последният стон отсече...

Искам да хвана ръката ти,
да докосна устните ти,
да се слея с душата ти.
Искам да чувам гласа ти,
да усещам дъха ти,
да виждам погледа ти.
Искам просто любовта ти.

**********************

Колко сърцето ми ще издържи?
Колко на ударите ти ще устои?
Колко пъти ще го нараниш?
Колко кръв от мен ще изцедиш?

Вятърът тихо навява тъга.
Небето плаче със мен.
Тишината задушава с ръка
от обиди и плен.

Не, вече не се страхувам да бъда сама.
Върви си! Последно сбогом кажи ми сега!
Хайде, върви си! За мен си нищо в нощта –
една безплътна сянка от една напразна мечта!

Писна ми все към теб тунел да ровя!
Писна ми да се блъскам все в една и съща стена!
Писна ми към теб самия себе си да губя!
Писна ми тази жестока съдба!

Две ръце намират се във мрака.
Две сърца започват да туптят в едно.
Две устни срещат се във тишината.
Две души сливат се в едно.

Колко дълго те търсих в нощта,
колко много сълзи пролях
и колко много копнях
за твойте нежни слова.

Стиховете на поета са безсилни,
песните на музиканта – бедни
да изразят чувствата във мен,
когато мислите летят към теб.

Казваха ми, че часът е със 60 минути,
че минутата е със 60 секунди,
но никой не ми каза, че една секунда без теб
е цяла вечност разкъсващ копнеж.

И само теб мечтая през деня,
само теб сънувам във нощта,
само в теб душата ми се врича,
само теб сърцето ми обича.

************************

Слънцето отново гали
твойте очи замечтани.
И искам аз да се удавя,
да потъна в тях,
да не мога да забравя
онази силна жар.

Устните ти нежно редят в тишината
думи по-сладки от мед
и сърцето ми в ритъм подскача
от музика на страстен копнеж.

Глава ще положа на гърдите ти,
в прегръдките ти ще се потопя.
Нека стана част от мечтите ти,
нека с целувка запечатам мига.

**************************

Имаше мигове на самота,
имаше мигове на огорчение,
имаше мигове на празнота
и такива на презрение.
Лутах се без посока и без цел
в този свят студен.
Говорех с призраци в нощта
и проклинах тази своя съдба.
Но от нищото се появи ти
и сърцето ми плени.
С мили думи за любов
излекува душата ми ранена
и ми върна желанието за живот.
Запълни онази празнота във мен,
в която кинжали и ками забиха
онези лицемери с маски на добри.
Ти, моето спасение.
Ти, моето щастие.
Ти, моята светлина.
Ти, моята надежда.
Ти, моят живот.
Ти, моята любов.
Един образ, обгърнат в светлина,
моята пътеводна в мрака звезда.
И “Обичам те!” да кажа сега,
ще малко в сравнение с това,
което става в моята душа.

ПП:ух, не е лесно да си Флюбен

Бяла приказка

На дали си виждал такава красота, каквата ще се опитам да ти представя в няколко реда? Не съм сигурна дали изобщо ще успея да те накарам да почувстваш това, което аз почувствах, когато гледах тази картина, сътворена от природата? Думите са прекалено малко и бедни, за да опиша всичко онова, което моите очи се опитаха да обхванат. И все пак ще се опитам да драсна няколко реда...
Всичко започва с пристигането в Банско. Качихме се на кабинковия и след това на лифта, след него още един. Чакане, чакане и пак чакане. Но всичко след това си заслужаваше. Чаках този момент цяла една година, цели дванайсет месеца, за да се върна отново тук! Слизам от втория лифт и замирам, захласната от гледката, която ме заобикаля. Над мен връх Тодорка, а отсреща величествено се извисява Вихрен и още и още върхове. И всичко бяло: бели върхове, бели писти, белият Банско... Сърцето ми замира. Гледах и се дивях на тази красота. Можех цял ден да седя там горе под Тодорка и да съзерцавам тази бяла приказка. А слънцето грееше приятно и галеше бялата повърхност. Лъчите му се отразяваха в снега и създаваха илюзията, че са разпиляни хиляди бисери. Къде са сега онези ревностни привържаници на морето, да видят тази приказност? Нека сега кажат дали морето е по-хубаво? След като гледам тази красота, никой не може да ме убеди, че планината през зимата не е величествена!
След като до някаква степен се наситих на тази гледка, ако въобще е възможно да се наситиш да гледаш тази красота, подкарах ските надолу по пистата. Снегът беше толкова мек и добре обработен, че бяха нужни съвсем малко усилия, за да вървят ските в една почти перфектна линия. Усещах студения повей на вятъра по лижето си. Бузите ми придобиха лека червенина. Да, беше студено, но нали е зима все пак. А и студът не ме интересуваше. Аз си имах своята бяла приказка, която ме караше да забравя студенината. След като направиш едно стремглаво спускане от Тодорка по “Томба”, си се сгрял толкова, че студът вече е забравен.
А долу боровата гора отнова приковава погледа ми. Величествените старинни борове се издигат насред бялото море и придават нов нюанс на картината.
Хиляди снимки не могат да запечатат тази красота. Едно отделно парче от големия снежен пъзел е нищо без останалата част. Трябва да се качиш горе и да почувстваш тази сила със собствените си сетива, за да разбереш какво изпитвах аз тогава...

Един мим седи на булеварда,
една безмълвна душа
търси своето място в света,
едни тъжни очи, вперили поглед
в сивия град.

Но това е само привидна лъжа.
Други чувства и емоции
водят битка в неговата душа.

Магия е обвила неговото сърце,
мечта по една жена
изгаря неговата душа.
И все нея в тъплата търси
с протегнати напред ръце.

Любовта е за всеки, човече.
Любовта не пита какъв си в живота.
И безмълвният е обречен да обича.
И мимът достига свойта мечта.

Не са му нужни думи,
не са му нужни слова.
В един жест той влага цялата своя душа.
С един поглед разкрива любовта.

ПП:малко е неразбираемо, но не знам защо стана така

Разбити надежди

Копнях и чаках този миг,
живях за него,жажадняла за звезди.
И дните броях до този момент,
когато щях да бъда с теб.

Но естествено, че всичко ще се провали,
ще животът отново с мен ще се повесели,
отново мене ще рани,
щом с теб на такова разстояние раздели.

И пак оставам сама в нощта,
пак в ъгъла стоя, в празнота,
пак роня сълзи без утеха,
пак чакам с напразна надежда.

Липсваш ми, вече не мога така!
В тишината да търся твойта ръка,
а напразно да е всичко това,
защото ти си далече сега.

Липсваш ми!
Проклет да е животът!
Липсваш ми!
Мразя тази съдба!
Липсваш ми!
Толкова много ли искам сега!
Липсваш ми!
Животът без теб е черна тъга!

Толкова тъмно

В съседната стая родителите й пак си крещяха. Не, че беше нещо необичайно. Случваше се всеки ден, а понякога и по два пъти. Но тя вече не издържаше.Беше й дошло до гуша, защото накрая всичко се стоварваше върху нея. Тази тежест я смазваше психически. Опитваше се да избяга от скапаната реалност, надувайки на макс метъл. Преди и това помагаше – оставяше се на крилете на мелодията и забравяше за всичко. Но вече не вършеше работа, въпреки че и сега слушаше тежкия метъл:”Alone you die my frozen angel, alone you fade away…”Сама беше и сега.
Винаги се беше чувствала самотна. Да, вярно, беше заобиколена от множество приятели: смееше се с тях, съпреживяваше емоциите им. Но отвътре гниеше бавно и мъчително, тровена от този товар. Умееше да скрива болката си. Само от един човек обаче не можеше да скрие чувствата си. За него беше като отворена книга. Той винаги я изслушваше и я подкрепяше. Тя го ценеше високо и се възхищаваше на силата му, а и го обичаше по-силно от брат. Той единствен можеше да я вкара в релсите. Но в последно време, под въздействието на честите скандали на родителите й и това, че си го изкарваха на нея за всяко нещо, което правеше или не правеше, тя все по-често губеше контрол. Седеше и започваше да плаче, свита в ъгъла с малкото плюшено мече, подарък й от много скъпа за нея приятелка. Сълзите се лееха като поток от очите й. Очите се зачервяваха и започваха да парят, но тя имаше сили само за това – да плаче и пак да плаче.
Светлините в съседната стая изгаснаха и виковете секнаха. Изглежда, че техните бяха спрели да си крещят и си бяха легнали. Изключи музиката и, хванала мечето, излезе от стаята. Премина през антрето и влезе в кухнята. След една минута се върна отново в стаята си. Взе лист и химикалка и написа нещо върху лист хартия, оставяйки го след това на бюрото. Хвана за дръжката кухненския нож. Вдигна го на светлината и се загледа в блясъка на метала. Едно движение... Усети топлина по цялото си тяло: по ръцете, по стъпалата, в коремната област. Болката започна да се разпространява навсякъде. За миг я забрави, защото отново се беше понесла на крилете на музиката: „And don’t you cry tonight, there’s a heaven above you babe”. Знаеше, че там, където отива, няма болка, няма викове. Само музика, светлина и спокойствие. Усмихна се и затвори очи... Мрак... Тишина...
На следващата сутрин двама съпрузи се събудиха от неспокойния си сън. Жената се запъти към отсрещната стая, за да повика дъщеря си за закуска. Отвори вратата и... изпищя! Пред нея се появи тъжна гледка: тялото на нейното момиченце лежеше безжизнено на пода, а килимът беше пропит с кръвта й. Дойде съпругът й. Двамата се приближиха до своето дете, облени в сълзи. На бюрото откриха писмото, адресирано до тях, което гласеше: „Щом четете това, значи най-сетне ви е запукало за мен от много години насам, най-сетне сте се сетили за моето съществуване. Спомняте ли си онзи летен ден преди десет години, там на кея, когато ми обещахте, че никога няма да се разделим, че никога няма да ви изгубя. Но не удържахте на обещанието си. След този ден създадохте пропаст между мен и вас и започнах да ви виждам все по-бледи. Искам да кажете на приятелите ми и най-вече на Митко, че им благодаря за всичко, което са направили за мен. И последно: надявам се, че съм заслужила поне една роза!”
Думите се забиха като кинжали в сърцата на двамата родители. Чак сега осъзнаха грешката си. За първи път от много години се почувстваха наистина близки, но злото беше сторено. Наистина се оказа вярно, че нещастието сплотява хората помежду им и ги облагородява. Двамата, прегърнати и сплели ръце, ронеха горчиви сълзи над тялото на единственото им дете.