Revelations и други тъпни (Oceanborn)

Някои от вас са ги чели

Another Stranger In My Head

За пореден път. Пореден скапан път. Лежах и гледах безкрайната белота на тавана, преживявайки отново мъчителната агония на двойнствеността, на спора. Моята личност, съставена от две съзнания, всяко едно - част от мен, и аз съм част от тях и не знам коя от тях е истинското ми Аз и дали изобщо имам свое Аз или съм тяхна марионетка. Те са еднакви, да - противоположни, спорещи...мразещи се......И аз по средата, ако изобщо ме има....
"Престани да дрънкаш!"
"Ти ме остави на мира! Махни се!"
"Да беее! Ще ти се!"
"Ще ми се!"
"Нито съм дошла, нито мога да си отида! И за теб се отнася същото! Ти си аз и аз съм ти!"
"Невъзможно! Ти ме мразиш!"
"И ти мен; а това подкрепя онова, което ти казах!"
"Ти си зла..."
"А ти не си ли? Тази личност е пропита от злото! Няма човек, който да не е!"
"Не е вярно! Има светлина!"
"Ей това не ви харесвам на вас, идеалистите - все забравяте, че идеалите са мираж в пустинята на реалността!"
"Млъкни!"
"Защо?"
"Обещах му.....обещах, че ще се излекувам!"
"Това не е болест, а състояние!"
"Ама аз обещах!"
"Но Аз не знам за това, така че сори Майкъл!"
"Стига дееееее!"
"Тъпачка! Не знаеш ли, че обещанията са пълен въздух? Особено твоите!"

Никога няма да свикна. Никога няма да се приема.
Дори не знам дали ще стана господар на този мой собствен ад.



Стената

Не особено висока, но дълга и цялата изрисувана, с пейки от двете страни.....Кой да предположи, че е историческа? Че в продължение на десетилетия хората от двете й страни са живеели в съртен страх от невидимите й стражи?
А изглежда толкова разочароващо за младия австрийски провинциалист, който за първи път посещава огромния град с водещо желание да види Берлинската стена........
Берлинската стена, голяма работа!
Мац плю на земята от разочарование. Искаше да види нещо повече! Нещо, което да удиви съучениците му във Верфен. Вярно, че там си имаха крепост и пещера........ама и двете омръзват.....омръзват.....
А Берлин омръзна на Мац за около шест часа!
Той пак погледна Стената. Сега изглеждаше дори по-малка от преди. Източна галерия, голямо чудо! Поне графитите да бяха по-свястни!
********
Шум от тичане..............
..........тъмнина.............
.....шумно дишане...................
В мрачните улички пред австриеца блясва ред улични лампи.
"Светлината означава хора!" Той се затичва нататък, а невидимия му преследвач продължава да го търси.
Светлината е ослепителна, чува се как някъде горе някой ходи. Мац извиква, отговаря му ехото, след което чува изстрел и нещо дребно пронизва тялото му.........
..........Матиас скочи от леглото, облян в студена пот. Навлече набързо червената тениска и джинсите и изскочи от хотела по домашни чехли.
Хвана първото такси и слезе на Източната галерия.
Но там не беше тъмно. Цял Берлин беше осветен.
Мац застана пред една от близките пресечки. Там бе сънувал смъртта си. Облян в пот, той изтри челото си с длан, примигна и тогава видя кръвта.
Всъщност я усети...........тя бе навсякъде.........Кръвта на толкова смелчаци, доближили се на по-малко от разрешеното до Стената. Въздухът бе пропит с миризмата й. Мац се закашля и падна на земята.
- Трябва да се махна оттук.
Но светлините ги нямаше..........Всичко беше тъмно, изпълнено с гласовете на майка му и брат му, които го викаха, а около него се виеха сенки и той заплака от ужас и отчаяние..........


Make a deal
Продай душата си. Изгодно е. А и модерно.
Съмняваш се?
Виж всички наоколо и прецени.
Съседа от втория етаж с черното ауди А8 например - да не мислиш, че е кой знае какво? Собствената ти сестра се трепе двойно повече от него - и определено има двойно повече мозък от него, обаче едва си плаща наема за гарсониерата. Е, каква полза й носи честността?
Ами онзи от отсрещната къща? С какво я е заслужил? Погледни го - дърт, дебел, простак, самотник, залитащ по млади девойки.....С какво заслужава да се шири сам на три етажа, докато твоето семейство и родителите на жена ти се тъпчете в пет тесни стаички?
Честността не носи полза, брато.
Честните сте готини, ама на изчезване. Умните вземат мерки и оцеляват.
Продай душата си.
Струва си, повярвай ми.

Love or Hate
I hate you
Ruining my mind
I hate you
Listening me cry
I hate you
Taking down my world
I hate you
Following your rule
I love you
Smiling sweet again
I love you
Will you understand?
I love you
Fighting back my tears
I love you
Afraid to face my fears


Сиво
Октомври месец е и есента се просмуква в ежедневието. Завръща се с утринния хлад, дъждовете и сивата мъгла над моста. Сиво е - гледката от прозореца е сива, и морето е сиво, а ако се събудиш посред нощ, есенното небе сияе със странна сива светлина. Сиви стават отношенията между хората и ако до преди седмица всичко се е мятало в лятно опиянение, то сега навсякъде са признаците на есенно-зимната кома. Не сън, защото какъв сън би могла да породи сивотата?
И какво да каже тя - слабичкото момиче от квартала до индустриалната зона, чиято яркочервена коса е единственото цветно петно в цялата тази сивота? Когато усеща погледите на съседите си, гледащи я втренчено, или злобните завистливи погледи на двете момичета отсреща? Каква е нейната вина за сивотата? Нима изобщо някой е виновен, че всичко е като в черно-бял (или сиво-сив) ням филм?


Черното стъкло
(меланхолии до смърт )

Das schwarze Glas.
Mein ewiges Hass
in meinem Herz
aus schwarzem Glas....

Защо гледаше залеза и си мислеше за черното стъкло? Откъде й дойде в мислите? Защо, по дяволите, просто не прати всички.....но не можеше.
Дейла се прокле за хиляден път. Знаеше си, че вината е нейна, но не го бе осъзнала, докато не ги бе видяла. Заедно. Радостни. Пронизващи я.....Поне да се криеха, а то бяха отсреща. Срещу прозореца, от който тя не отмести поглед чак докато не започна часът по английски. А после напразно се укоряваше, че не трябваше да се държи като идиотка с него. Толкова ли бе глупава??
Явно да....
Че и намерил с коя. Мирена. Висока, руса, слаба и празноглава - лидер на мажоретките. От това като че ли всички ставаше по-зле - с коя да е, знаеше че би я наранило, но точно тази Барби мадама спукваше всички надежди за оправяне на положението. Дейла си повтаряше, че трябва да ги мрази и двамата и така намразваше целия свят.
Но не и него. Не и Тобиас.
Тя зарови ръце в косата си, опря чело в масата и отново започна да се бори със сълзите, без да знае чии очи са вперени в прозореца й от външната страна, без да знае кой я иска отново в живота си...Готов да забрави всичко останало....


Среднощни мрънканици
Късно през нощта е. Когато би трябвало да спя спокойно, аз седя на леглото си и упорито гледам точно напред. Старая се да не мърдам, да не говоря и да не дишам особено дълбоко. Днес ми дойде твърде много и тъкмо когато си мислех, че мога някак да го преглътна, ми дойде това.....
Поредното незачитане на моите искания. На моята воля....на присъствието ми изобщо. Пътуване, което не искам и което знам, че няма да ми донесе нищо, освен досада и знанието, че докато аз тъна в отчаяние, моите приятели се веселят и вдигат наздравици. За мое здраве...но без мен..... Докато аз слушам пиянските крясъци на група истерици и нервниченето на невръстните им потомци. А по средата - моя милост.
Не знам как ще го преодолея. Изобщо...кога някой ще се сети, че е време някой да се съобрази с мен? Че съм мислещо и желаещо човешко същество? Че имам мнение? Че мога да прекося града пеш, без да ме блъсне автобус? Че мога цял ден да стоя на една тераса без да падна от нея?
Май никога.
Прегръщам коленете си и пак се опитвам да не заплача, а погледът ми пада върху хартиените северняци от отсрещната страна. Механично се опитвам да отговоря на запечатаните им полуусмивки, но успявам да постигна единствено сълзлива гримаса и заравям лицето си в между коленете. А нещо в мен повтаря "Не....не........не...!" И усещам първата сълза, която потъва в косата ми, последвана от още и още......

Die Bleiche

Бледата меланхолия
се прокрадва във мен,
шепне думи изстинали,
танцува в мрака студен.
Бледата меланхолия,
твоят образ неясен,
бледата меланхолия
шепне: "той е опасен,
ще разбие живота ти
като крепост превзета!"
Бледата меланхолия,
все от нея обзета
аз потъвам в мълчание,
искам да я прогоня.
О, помогни, отчаяние,
нея да я изгоня
и да остана сама....

I, the evil valkyre

Аз съм гласът в главата ти...
Гласът, който те кара да не спиш,
който изпива силите ти и те прави сянка...
Аз съм гласът на забравата,
който ще обладае душата ти,
който ще те превърне в мрак.....
Аз съм онази, която говори с гласа на гнева,
която изпива кръвта на слабите,
която не служи на никого....
Аз съм свободна от дългове и пречки,
живея в ума ти,
тровя го,
храня се от твоите грешки,
рисувам с твоята кръв
и се къпя в сълзите ти.....
Аз, злата валкирия...
Аз, Гласът...
Аз..която ще остане при теб...
...знам, че не можеш без мен....

Приказка в символи

Имаше един град, наречен Действителност. Толкова голям бе градът, че неговите жители никога не успяваха да се измъкнат от него. Да, това бе един град-вселена. Град с жилищни кооперации, по-големи от планини. А в тях живееха толкова много, че някои дори не бяха виждали града си. Града, над който висеше вечно сиво небе и който бе постоянно под дъжд или сняг.
Градът бе управляван от диктатора, наречен Истина. Неговите служители, неизброимите работници в сиви униформи, бяха поели задължението да въведат жителите на града в течение на ситуацията в него. Отрядите им обикаляха улиците и пробиваха на жителите прозорци, които откриваха гледка към града. А гледката не бе приятна.
В малка стаичка живееше Мечтата. Тя бе ефирно създание на светлината и огъня, с червеникави коси, невинни кафяви очи, облечена в бяла тюлена рокля. И бе щастлива.
После в стената на стаичката й пробиха прозорец и Мечтата видя Действителността. Студът и сивотата, които нахлуха през отвора, я покрусиха и така Мечтата легна болна. Треската я изгаряше със седмици, тя се мяташе в огъня на съмненията и гневно крещеше непонятни за самата нея неща. И точно когато болестта достигна кулминацията си, Мечтата прозря какво трябваще да направи. Измъчено свитите й очи се разтвориха, а лицето й се успокои, и тя промълви:
- Мога.
Мина още седмица и Мечтата се вдигна на крака. Но вече не бе същата. Преди невинните кафяви очи гледаха сега загадъчно, мрачно, бяха изпълнени със страст, а косата с медните оттенъци, преди свита на елегантен кок, сега се спускаше по раменете на Мечтата. Предишното разсеяно изражение го нямаше, сега тя бе решителна. Облечена в черна кожа, на колана й висеше тежък двуръчен меч, в лявата си ръка стискаше щит, а в дясната - намастилено щраусово перо.
Мечтата пое в ръцете си книга с празни листове и написа отгоре й "Душата на поет".
- Така да бъде - промълви тя. - за да победя, ще стана част от всичко това.
И се погледна, изпълнена с желание за битка и воля за победа.

Trash poetry

Последния път извървях
и пред адските порти се спрях.
Но мястото ми не е там -
и в ада ме чакаш ти, знам.
А раят е за мъченици,
за светли невинни девици,
и в рая не принадлежа.
На кръстопътя, сама,
рисувам с кръвта на звездите
и вътре в мен плачат сълзите
и пиша поредната ода
за някогашната свобода.

Don't be afraid of darkness
Don't be afraid of hell
And never fall into madness
Remember, your soul's not for sale.

Thy dreams can be rewritten
Thy mind can be clean of lies
Thy hope won't remain hidden
And you then shall rise.

Too much pills...?

Има ли реалност, която да не е опорочена от наложената ти насила гледна точка? Място, в което да можеш да изкажеш себе си без ограничение? Място, където да се чувстваш свободен? Място, където не всичко е огледален сън?
Някога чувствал ли си как минало и бъдеще се сливат в хладната мъгла на настоящия миг? Чувствал ли си, че се движиш през живота, едва докосвайки го? Някога имал ли си усещането, че си истински жив?
И сега ми кажи, абсолютно никога ли не си си задавал въпроса "какво правя тук"?
Има ли "някой" или "нещо", което те е "изпратило" тук?
Бог?
Едва ли.
Ако имаше Бог, щяхме да живеем в утопия.
Неговите последователи се опитват да те убедят в техните "истини", но ...нали уж сме създадени по негов образ и подобие? Нима Бог може да греши? Тогава защо светът се търкаля към ръба, тласнат от човешки ръце?
Религията приспива и без това объркания ти мозък. Събуди се и се осъзнай!
Има ли Реалност или всичко е някаква жестока гавра с теб?
И ако е така....какъв, по дяволите, е смисъла да я изживееш?
Да, има такъв.
Събуди се и укрепи личността си със стени от недоверие. Допускай само хората, които осъзнаят твоята реалност. Не, не си представяй картинки тип "братя по пръжие сами срещу света", такива хора няма да има. Тоест, не допускай никого твърде близо.
Ако има Реалност, то всеки я прави сам за себе си. Дори непоправимият фантазьор може да е реалист в своя странен свят.
Затова не позволявай никому да (ръко)води твоя живот вместо теб.
Бъди Бог......за себе си и своя свят.
Бъди Личност.
Издигни се и докосни Луната.
Можеш.

Там, в ъгъла, седеше си нещастен
мъжът с разбитото сърце,
студът и мъката ужасна
разплакали го като дете.

Нейде далеч, зад хоризонта, из безкрая
отплава срутената му душа
и той сам, безутешен тук остана
взрян в заключена врата.

Че пак животът му ще се завърне,
той знаеше. Но тежко бе сега
в съзнанието си да прегърне
неканената ледна самота.

И докато стените се рушаха
той пак остана там където бе,
във ъгъла, сълзите си да крие,
мъжът с разбитото сърце....

Ти, мое заслепение...
Ти, моето крушение...
Ти, мое разрушение...
Ти, мое вдъхновение...
Ти, царят на мечтите ми...
Ти, пламъкът в косите ми...
Ти, мракът във очите ти...
Ти...Слънцето, лъчите и.....
Ти, душевна инквизиция...
Ти, мрачната амбиция...
Ти, скверното желание...
Ти, тихо отчаяние...
Ти...Безмълвно се предавам...
Ти...сега те осъзнавам...
Ти...Мое просветление...
Ти...мое изцеление....

----------

Умиращ залез и червено зарево.
Тишината на мекия здрач.
Мирис на буря, носещ се из въздуха.
Останки от дъжда плават на запад.
Звездна светлина.
Просветление.
Хармония.
Астралният скитник, блуждаещ между галактиките...
Леко отмествам кичурче коса от челото ти.

Един мой ден понастоящем
продължение на "един мой ден след десет години"

Настоящото издание е втора част на пожъналото небивал успех "Един мой ден след десет години". То бе отвяно в бъдещето, за разлика от това, което се съсредоточава върху настоящето.
Шест без десет сутринта. Време е Ден да бъде измъкната от страната на металните сънища. С тежката задача се заемат телефонът и Холи Моузес. Ден изръмжава, изключва алармата, издирва очилата си на масата, обръща се на другата страна и се опитва да се събуди. Стигат й около десет минути. С прозявка Ден става от леглото и бежешком търчи в банята. По най-скромна преценка е там около пет минути, в които със светкавична бързина върши всички дейности, които иначе е свикнала да върши по половин час всяко. Връща се в стаята и, треперейки от студ, разтваря завесите, за да се ориентира метеорологично. Светло небе с розови оттенъци - слънчево ще е, значи. Ден нахлузва дънките набързо и избира също толкова набързо възможно най-омачканата метъл тениска. Колкото по-измачкана, толкова по-трЮ, все пак. Грим, бижута, якето, слушалките в ушите и мешката на гърба. Hail the Oceanborn.
По асансьора и навън. Родителите й не я усещат кога излиза, както обикновено. Студено е, въздухът е по утринному свеж, доколкото може да е свеж в центъра на Варна. Ден върви, с музиката в ушите, върви през квартала, докато стига до спирката на Катедралата. Възлово място в града. Стои там и чака, слуша музика и се чуди какъв ли ще е денят. Стартира с немски. Поне ще е забавно значи.
148 идва, пълен, както е обичайно за седем сутринта, но не и като на обяд. Пенсионерите спят, все пак. Ден се качва най-отпреди след няколко спирки дори успява да седне. Като с магическа пръчка автобусът се изпразва до езиковата гимназия, чиито горд възпитаник е Ден.
Нейният не-лайстунг кара немски в стая номер 13. Сакрално число за всички набедени за сатанисти. Класът се събира бавно и доста време в стаята са само четирима човека, като трима водят разговор, а четвъртия слуша. Започва часът, хората продължават да прииждат, а фрау Попстефанова се осведомява за вчерашното разминаване в програмата на класа. Става дума за това, че класът явно е останал с впечатление, че немски няма да има. Грешка.......но хора сме, грешим. Оттам учителката обяснява причината за временното си отсъствие в сградата, оттам започва да философства, говори и класът я слуша.Поне на пръв поглед. Ден се протяга, после пак и пак, върти кичури между пръстите си, обляга се на гръб, върху мешката, пак по гръб, пак на мешката и е на крачка от заспиването. Посвестява се, когато фрау Попстефанова започва да разправя за Фауст, как той щял да се самоубие. Съседът по чин измърморва 'Щото е бил емо, затова', Ден се подсмихва и кима. Попстефанова продължава да разказва как Фауст пробвал да призовава духове и накрая се забъркал със Сатаната. Пфуй, сатанист.... Подписал договор с негово "величество" и то със собствената си кръв. Попстефанова подсилва думите си с многозначителен жест по китката си, Ден се навежда към съседа по чин и шепне 'Ето на!'. Хи-хи, излиза, че емото го е имало по времето на Гьоте. Друг е въпросът какви стихове е писал той самият.....
Немският преминава бързо, приятно, в смях и разговори, особено след кафе паузата. Иде часът по етика и право, Ден трескаво се опитва да запомни нещо от тетрадката...но когато започва часът, тя се скатава и не я изпитват. В голямото разхожда тениската си по двора и улицата до закусвалнята за фанта, а в математиката я изпитват. Две задачи, от сборника и от учебника. Ден сборник няма..... Седи, гледа една минута едната задача и започва някакви фантасмагорични косинусови теореми, които в крайна сметка до нищо смислено не водят. Ден зарязва задачата, чертае втората и се пули романтично на чертежа почти цели двайсет минути. Остават три минутки до края на часа, когато я спохожда Вдъхновението и тези три минути минават в трескаво писане и смятане. Мирела от класа на Ден е разстроена от изпитването си и се опитва да направи околните съпричастни. Ден не я е грижа особено, това личи и в часа по английски. Макар и една от "ракетите" по езика, Ден няма учебник и часа минава в разговори с Александра (втрло рапърче) и вяла игра с ножчето. Към края на 40те минути Ден е включена в общата картинка и се изказва "умно" по въпроса за промяната на вкуса на хората у нас относно храните. Намесва политическите промени от края на 80те и началото на 90те и дори успява хубаво да нареди фаст фууд веригите.
Часът по информационни технологии отново е поле за изява. Презентацията на Ден, Мартина и Зара е скучна, но кратка и ясна. Тази на близнаците е дълга и неясна, но пък хитово смешна. След часа Ден забира Александра и се омитат от историята, а по пътя през парка и Чайка задълбочено обсъждат метъла, чалгията и норвежкия рап.
Ден се завръща вкъщи изморена, носейки кутийка АктивиА с киви. Следобедът преминава в лежерничене пред компютъра, ако се изключи епичната битка.....или, иначе казано, епилирането на краката й. Ден го мрази, но мрази и да не го прави. Шанс....
Вечерта къщата се пълни с хора, които я вбесяват. Ден се затваря в стаята си и излиза оттам само за вечеря. И да пооплюе комерс насочеността на Мюзик Айдъл-а. Изпява няколко реда на Хелуин и отново се прибира. Ляга си към десет часа, успиването не е удачен вариант за нея. Никога, когато е първа смяна. Макар, че най-вероятно ще ги местят и няма да са на смени. Ден предпочита така. Защото обича сградата. И гимназията.
Лека нощ, мека и без катерици (;

Здрач.
Сивота кристално чиста.
Мътилка е в душата ми обаче.

Здрач.
Призраци на стари убеждения.
Клевети, трясък, грохот, плач.

Здрач.
Мълчанието вцепенява.
И ти - студена катедрала,
протегнала се в здрача...

There is no way to escape him.

He comsumes your body, your nerves, your brain, your thoughts. His thorny fingers crawl into you,
and the red claws scratch you from the inside, drinking your blood, your fear, your anger and all the sedatives you take.

He licks your wounds with thousands poisonous tongues, and he sets your skin on fire. You scream, and he sucks up all of your screams, because that is what he thrives on.

You don't think anymore, because anything you could think of, is him, and therefore he eats you up, all of you. Your mind is no more. Your body is faint and weak. And all you could do is crawl and scream and beg for mercy. Death would be merciful at that point, but she is his closest friend and dearest lover, and she would not take you from him until he's done with you. So you're left over there, hanging, crawling, falling, and screaming "No more, please, no more!"

But it would be foolish to believe you could escape him. Because his name is Pain.
And the living bodies are his domain. A carnivore he is and thrives on human flesh, blood and bones, but mostly on fear; and it drinks up your strength and from then on you're his slave.

Посвещава се на върлия ми зъбобол и неизброимите таблетки аналгин - свидни жертви в борбата за едно по-безболезнено съществуване.

Хрумна ми одеве...

Hey there,
sorry to disturb you,

but there's this night,
and the reflected moonlight,
and all the beer I drank

and I feel like talking
to somebody nice,
somebody trustworthy
who likes to smile,

whom I could tell anything
without regretting it later,
you know,

about all the fireflies tangled in my hair,
and a turtle I used to have when I was sixteen,
and the white houses on Santorini with the blue rooftops,

about a parrot I saw two days ago,
he had green and red feathers and said "Hello",

about a little black dress I once bought,
but was never brave enough to wear it,

and this, and that, and other stuff,
and how beautiful is the summer's smell,


and while we talk
may I just take another firefly out of your hair,
then brush it with my fingers
(your hair, not the bug)
and look into your eyes, smile
and say "Good night"

and while laying in my tent,
remembering the moon's reflection in the green of your eyes
and cursing myself for not being brave
and not telling you you're everything I think about