SLAYER!

Има ли нещо за законодателите в Траша, което още не е казано.....

SLAYER


Пионерите на спийд/траш метъла Slayer се събират през 1982 година в Huntington Beach, Калифорния. Китаристът Kerry King и неговият приятел, пънк китаристът Jeff Hanneman, сформират банда, свиреща кавъри на хеви метъл групи. Към тях се присъединяват Tom Araya (вокал и бас) и Dave Lombardo (барабани), и двамата местни музиканти. През следващите две години бандата свири в местните клубове и привлича вниманието на Brian Slagel, президент на независимия лейбъл Metal Blade Records, с който скоро сключват договор. Първият албум на Slayer, озаглавен “Show No Mercy”, е издаден през декември 1983 и бива остро осъден от критиците заради сатанисткия имидж на младата група, макар острата рифовка и интензивните барабани да създават едно ново течение в метъл сцената. Няколко месеца по-късно Slayer записват EP-то “Haunting the Chapel”, в което усъвършенстват тежката си, рифово ориентирана музика.
През 1985 излиза по-бавният и мрачен албум “Hell Awaits”, който се продава в над 100,000 копия без почти никаква реклама. Личи умението на групата да свири технично, макар че дребните детайли в звука остават недоизпипани поради лошо продуциране. Текстовете на Araya разглеждат зловещи теми като смърт, мъчения и сатанизъм, но в албумите вокалът често е сведен до злобен нечленоразделен вой. След като се утвърждават като ъндърграунд сензация, Slayer подписват с известния импресарио Rick Rubin и звукозаписната му компания Def Jam Records. Първият албум за новия лейбъл е “Reign In Blood” (1986), който веднага е оценен от критика и фенове като основополагащ в историята на метъла. Записът комбинира скоростта на пънка и хардкора с китарното майсторство и тежест на звука, характерни за хеви метъл групите. Албумът поставя началото на спийд метъла и повлиява много по-късни банди, но Slayer печелят лоша слава поради сатанистките и нацистки послания в текстово отношение, въпреки че музикантите от бандата твърдят, че не подкрепят подобни идеологии. Много концерти на групата са съпътствани с протести; някои дори биват отложени. Въпреки проблемите с разпространението на “Reign in Blood” и трудностите с концертите, албумът се нарежда в Top 100 и постига златен статут.
С нарастването на популярността им, между музикантите започват да възникват конфликти. Барабанистът Dave Lombardo напуска групата за кратко през 1987, но по-късно се връща. Следващият дългосвирещ албум - “South of Heaven” (88), отбелязва оттегляне от скоростните изстъпления на предшественика си, като предлага традиционно метъл звучене. Slayer стават известни и с невероятните си концертни изпълнения, които са ежедневие за тях в края на 80-те. Тези успехи донякъде биват помрачени от зародилата се вражда между Slayer и видните антирасисти от бразилската група Sepultura. “Seasons in the Abyss” (1990) утвърждава Slayer като една от най-популярните метъл групи на десетилетието, продавайки се в над един милион копия по цял свят. Непосредствено след издаването на албума Slayer поемат на турне, съвместно с Alice in Chains, Anthrax и Megadeth. През 1991 Slayer отбелязват десетата си годишнина с издаването на двойния live-албум “Decade of Aggression”.
През 1992 старите дрязги отново изплуват и този път Lombardo, който в последно време прекарва повече време със семейството си отколкото с бандата, бива уволнен и заменен от Paul Bostaph (ex-Forbidden). (Lombardo впоследствие основава Grip, Inc.) След няколко концертни изяви по европейските фестивали в новия състав, Slayer се оттеглят задълго и плъзват слухове за разпадането на групата. През 1993 бандата записва кавър на парчето “Disorder” на Exploited съвместно с Ice-T за саундтрака към филма “Judgement Day”. В края на 1994 е издаден брутално бързия “Divine Intervention”, който макар да не постига успеха на по-старите албуми, все пак представлява безкомпромисна траш творба, и бива оценен от феновете. Обложката, представяща ръка на фен, издълбал думата “Slayer” в плътта си, дава нов повод на противниците на групата да призоват към бойкот на албума. След близо две години на непрекъснати турнета, Bostaph напуска Slayer, за да се отдаде на своя стар страничен проект The Truth About Seafood. Негов заместник става бившият барабанист на Testament Jon Dette, който дебютира в Slayer през 1996 при записите на “Undisputed Attitude” - албум, включващ кавъри на класически пънк банди като Minor Threat и D.I. След по-малко от шест месеца Dette е уволнен, като на мястото му се завръща Bostaph.
През пролетта на 98-ма Slayer записват “Diabolus In Musica”, издаден от Columbia Records, а три години по-късно излиза на бял свят и последният албум на групата, озаглавен “God Hates Us All” и считан от мнозина за най-агресивната творба на Slayer до момента. Поради контузия на лакътя, Paul Bostaph напуска бандата и Slayer са принудени бързо да открият заместник за предстоящото турне. В крайна сметка за радост на феновете в състава се завръща легендата Dave Lombardo.
Когато Slayer поставят началото на агресивната траш вълна в началото на 80-те, слушателите са потресени от неподозираното ниво на бруталност, което съдържа тяхната музика. Унищожителният дисторшън и маниакалните скорости, с които свирят, превръщат Slayer в законодатели на по-късната екстремна сцена. И макар като цяло метълът впоследствие да става все по-брутален, много от старите траш величия избират пътя на мейнстрийма. Не и Slayer. Тяхното звучене и до днес остава неподправено и агресивно, а влияния от творчеството им се срещат в албумите на много траш, дет и блек групи.


HAIL HAIL HAIL HAIL HAIL HAIL HAIL HAIL!!!!!!!!!!!

то просто е излишно да коментирам страстта,която ме свързва с тая група....респект...и да се видим у Каварна да поразвеем косици на тез класици!

Oceanborn написа:

В Каварна ще настане REIGN IN BLOOD!!!!

имам билет вече, мухаха.....

Не, не, не, не, не, НЕ! РАЗБИТА СЪМ!
Ин Флеймс трябва да са се появили към осем и половина, започнаха и веднага пред нас се заформи пого. Дума да няма, добри са на живо, не харесвам музиката им, но добре ме подгряха и по някое време, по средата на сетлиста им започнах и аз да подскачам ^^ Получих по едно време един хубав лакът в гърлото, после по време на едно затишие, докато Фриден ни говореше, един луд метълясал се опря на моето и това на Ли рамена и кресна "Перкелеееееееее!", а аз умрях, защото Ин Флеймс са шведи.. Тръгнаха си малко след тва (похвалих ли басиста им), аз реших да експлорирам и да намеря бира някъде. Изчаках една дъъъълга (и предимно румънска) опашка , върнах се с две чаши злато (пет ле'а чашите) и тъкмо си изпивах моята, когато излязоха Слеър и забиха. СЪответно пак се заформи пого точно до нас, а и аз започнах истинското издивяване - скачах и крещях и същевременно пиех и така к'вото беше останало от бирата отиде по мен Чичо Том Арая по средата, Джеф Ханеман вляво, Кери Кинг отдясно (Кинг, ей!) и зад тях на платформата беше бог Тор, тоест Дейв Ломбардо. И......изгубвам представа за времето, за себе си и това, което съм правила. Смътно помня как брутално щях да си размажа носа в гърба на издивяващия пред мен слеърист с прическа тип Кери Кинг, как настъпвах и удрях и как мен ме настъпваха и удряха. И коса навсякъде - моя, чужда.... Арая ни крещи и ние му крещим на него "DIE BY THE SWORD! DIE BY THE SWORD!" Те ни владееха, ние бяхме техни роби! Дотам, че когато Арая попита "Do you wanna die?" и хилядите изпълнили стадиона като един отговорихме "Ye-e-argh!" и последва Postmortem. Сливат ми се в едно песните, често две или три следваха без почивка и... невероятно изпълнени! Raining Blood (ох, главата ми!), по-нататък и Dead Skin Mask (и как изпях припева, йеах^^), а когато засвириха South of Heaven нямаше човек, който да не е вдигнал ръце във въздуха и да не крещи текста с Арая, а бог Тор (т.е. Дейв Ломбардо, извинете ме отново) така налагаше касите, че се чудя как му оцеля комплекта. Mandatory Suicide ни размаза тотално...или поне аз така си мислех, защото после чух началото на Angel of Death и тогава съвсем спрях да се жаля! Крещях и пищях, ръмжах, грухтях (как нямаше кой да ме запише ), скачах и ударих една върла мелница, а на припева издигах юмруци във въздуха и крещях "Angel of deeeath!". Удължиха инструменталната част по средата, Ломбардо продължаваше да нагала кожите, Ханеман и Кинг изтезаваха струните си, а Арая ми ускори още повече пулса с баса си, а косата му се вееше на всички възможни страни. И над нас беше небето, звездното небе, а аз забравих коя съм и къде съм, защото само Slayer имаха значение.... Стадионът изкрещя припева още няколко пъти и тогава всичко свърши, едва говорешият и напълно изтощен Арая ни благодари и прожекторите угаснаха. Никакъв бис. Изревахме "Slayer! Slayer!" още няколко пъти и си тръгнахме.
Едва във Варна се сетих да си видя часовника. Един след полунощ.