Аналии за Средната земя [just idiotizym]

Някои са запознати с моя милост Мосюто и Ефендито, и не без подкрепата на един човек, се роди един идиозтизъм или една "скромна" история (приликата с действителни лица и събития е напълно случайна (да, да )
Действащи лица:
Мосю Арагорн І Брадясал (по-познат като Вики (моя милост) – един от тримата владетели на света
Ефенди Саурон І Многовековното старче (Над) – един от тримата владетели на света
Сарумвен Елентари- Хър Спарклинес І (Жужи) – един от тримата владетели на света
Тоти Белия
Ръката на краля (Над {две са})
Братовчеда То (Мария)
Двуметровото Джудже сир Тито
Елфа Крисо по прякор Леголас
Падуан Митко – ученикът на Мосюто
Лейди Габи – сестра на Митко
Лорд Сасо по прякор Боромир рокаджията
Лейди Муун по прякор Саруман рок динозавъра
Мастер Узу
Ники Ам-гъл Хобитоподобния зеленчук
Лейди Дени
Капитан Стефчо ERU(L) Шинигамито

Имало едно време... хм, малко клиширано звучи, ама нали всички истории започват така... та имало едно време в една далечна земя по-позната от добрия стар Толкин като Средната земя. Нашата история започва в зората на Четвъртата епоха след епичната Война на пръстена, в която Фродо унищожил единствения в огньовете на Съдбовната планина и когато всички си мислели, че Саурон бил унищожен. Та стига с лиричните отклонения и нека се потопим в Средната земя.
В началото на Четвъртата епоха в Средната земя царували тримата най-велики владетели, които някога се раждали. Първият от тях, който царувал в земите на Рохан, била Сарумвен Елентари–Хър Спарклинес І (да, знам много дълго име... и аз все го забравям) или по-познатата като кралица Жужи. Кралица Жужи била не много висока с мило и добродушни лице, чиято най-голяма гордост била нейната дълга и буйна коса, която размятала диво на всеки рок концерт, е, и когато препускала из равнините на Рохан. Нейн най-доверен васал и дясна ръка била Братовчеда То или накратко Мария.
В съседното кралство в земите на мрачен Мордор, който вече не бил толкова мрачен, царувала преродената Ефенди Саурон І Многовековното старче или Надя. На ръст тя не прехвърляла и 1.60, но поне вече не била само едно око, поставено на върха на кулата Барад-дур. Сред тримата велики владетели Ефендито била известна с прякора си Бръчката, но това не било поради сбръчканото й лице, не, все пак Ефендито използвала най-новият продукт на Nivea Q10+ с екстракт от амоняк. Всичко било поради многото й стотици, хиляди, милиони, милиарди... абе много години живот. След като Фродо унищожил Единствения й пръстен, тя вече не била най-големия пич в Средната земя и се отдала на правене на прословутия си конфитюр от пепел. Нейн най-доверен човек и Ръка на краля била другата Надя.
И последна, но не на последно място по значимост в Средната земя, била владетелката на Гондор – Мосю Арагорн І Брадясал или Вики. Не, спокойно тя нямала брада, всичко идвало от нейния предшественик и лафа за него “Вид мъжествен и брадясал!”. Кралица Вики не изневерила на традицията и както своите съюзници владетели не била висока на ръст. Била известна с честите си партита, които спретвала в местната кръчма, носеща звучното име “Обезглавеният назгул”, както и със силната рок и метъл музика, която се носела от кулата й всяка вечер. Нейн съветник и най-доверен човек бил Тоти Белия, наследник на легендарния Гандалф, но бил по-велик и, естествено, по-млад от него. Тоти Белия бил един от най-мъдрите в Средната земя и кралица Вики дължала величието на Гондор на него.
По време на така нареченото Тристраснно царуване на тримата велики владетели Средната земя изживяла своя Златен период. Процъфтели всички видове занаяти, търговията, земеделието, а благодарени на Хър Спарклинес и Мосюто рокът и метълът достигнали своя апогей, тъйкато двете владетелки всеки месец организирали концерти на рок и метъл групи като Kamelot, Nightwish, Apocalyptica, Sonata Arctica, Metallica, Bullet for my valentine, Manowar, Three days grace, Iron Maiden и много други, а концертите се провеждали в известното заведение-зала “ММ” или “Метъл Мордор”. Трите владетелки живели в мир, като скрепили съюза си с династични бракове (нищо, че още не били омъжени), а орките много често само седели и се къпели във водите на Андуин, от тогава реката никога не била отново чиста и бистра както едно време, или играели на играта “Убий хобита”. Но най-важното било, че в тези години Средната земя видяла светли дни.

В един слънчев ден на Солмат трите владетелки се бяха събрали в Гондор на върха на Минас Тирит под бялото дърво и пиеха следобедния си чай с “The evil cookies of Doom” и известния конфитюр от пепел
- Ефенди, макар да не си вече най-големия пич в Средната земя, конфотюрът ти е трепач, няма равен! – похвалия я Вики.
- Еее, Вики, ударуя по болното място! – скрастрия Жужи.
- Ооо, не се безпокойте, сега си изготвям Единствената огърлица – Мосюто и Сарумвен изцъклиха очи. – Базикам се! Да си бяхте видели физиономиите! Приличахте на настъпени жаби! – злобно се изхили Над.
- Хм, хумурът ти е доста черен. Та, Вики, какво прави твоя нов ученик?
- Ааа, падуана ли? Ами сега го обучавам да кара най-новият мотор, създаден от Тоти. В момента го изпробва, но за всеки случай изпратих с него сестра му, лейди Габи, да го наглежда.
- Ей, братлета, - изведнъж се сепна Ефендито, - отдавна не сме ходили в дискотеката в Рохан “Кръшният гоблин”, а тази седмица там ще свирят Боромир рокаджията и легендарната Саруман рок-динозавъра! Какво ще кажете да се отбием да разкършим малко ханшове? Ще сберем и компанията: бат Волдемор, бай Вейдър, Дарт Мол и оная стара чанта Распутин!
Боромир рокаджията беше творческият псевдоним на известния китарист лорд Сасо. Неговите изпълнения били известни из цялата Средна земя. Новата генерация в рок музиката. Лорд Сасо беше висок и снажен младеж с тъмна коса и тъмни очи, който никога не се разделяше с китарата си.
А Саруман рок-динозавъра беше лейди Муун, една готичека рок мацка. Лейди Муун беше учителка на Сасо, тя го беше научила на най-малките тънкости в този бранш. Нямаше човек, който да не беше чувал за нея. Всички известни метъл и рок групи я канеха да свири на концертите им . Другото й хоби след музиката беше рисуването. Имаше доста голяма колекция от картини, кото естествено Сасо мъкнеше на гърба си, когато пътуваха, тъй като лейди Муун никога не се разделяше с тях.
И така, беше решено – другият петък трите кралици щяха да разчупят ханшовете в “Кръшният гоблин”.

* * *

В същото време някъде из града редом един до друг крачеха двуметровото и единствено по рода си джудже сир Тито Гимлиев и елфа лорд Крисо, наследник на известният Леголас. Крисо много приличал на своя предшественик. И той бил висок, русокос и синеок като него. Но бил по-нисък от Тито, които май нямал равен по ръст в Средната земя. Тито имал дълга, гъста и рошава брада, а която много се гордеел и не давал на никой да я пипа.
Двамата отново спорели коя от двете раси: елфи или джуджета, била по-добра. Краят на всеки техен спор завършвал по един и същи начин – в “Обезглавеният назгул” с халба бира в ръка. Този път тема на техния спор беше чии жени са по-хубави.
- По-красиви от елфките няма в Средната земя – настояваше лорд Крисо.
- Да, но нашите жени са по-яки – спореше сир Тито.
- Че какво женствено има в тях. А и са с бради!
- Брадати, ама пък могат да вършат всякаква работа, а вашите жени са хилави –
погледна го свъсено отвисоко Тито.
- Но...
Тъкмо да го оспори Крисо, на милиметри от тях профуча Митко с новия мотор и за малко да ги прегази. Двамата се заковаха на място. Точно след Митко до тях се спря лейди Габи, яхнала величествено своя дорест бял жребец Буцефал.
- Извинете брат ми, все още се учи. Това е първото му качване – извини се лейди
Габи.
- Няма нищо, милейди – отговори все още втрещения лорд Крисо.
- Желая ви лек ден, господа – каза Габи и се впусна в галоп след своя брат.
Сир Тито и лорд Крисо все още седяха като ударени с брадва по главата. Накрая Тито се сепна:
- Та за какво спорехме?
- Не помня – почеса се Крисо по главата. – Хайде да пием бира в “Назгулът”
- Съгласен.
И двамата отново поеха към кръчмата.

Същият този следобед в една от градините на Гондор се разхождаше Тоти Белия. Както винаги беше с лулата си и пушеше най-качествения пушилист, идващ от Хобитово. В другата си ръка държеше ръкопис от най-новата глава на мангата на „Наруто”. Беше я чакал цял месец, докато се добере до нея. Все пак не е лесно да се прави манга с тези проклети пера... да ги вземе Моргот, дано! Та цял месец Тоти чакаше, за да разбере какво ще стане с битката между Итачи и Саске и кой в крайна сметка беше Тоби.
Изведнъж чу стъпки. Тоти наостри целия си слух и насочи вниманието към мястото, от където долетя. Остави ръкописите на съседната пейка и извади изпод робата си сгъваемия жезъл. Беше готов да използва Силата, когато...
- Ооо, Тоти! Привет! – беше го казала Братовчеда То, която се появи иззад едно дърво заедно с Ръката на краля, Надя.
- А, вие ли сте били – облекчи се Тоти.
- А ти кой си мислеше, Углук и компания ли. Тея пак се къпят в реката. Ех, а някога беше бистра – с нотка на тъга каза Над.
- Та, искаме да говорим с теб – намеси се Братовчеда То.
- За?
- Ами, за нашите владетели. Нещо много често си правят сбирки – с тревога в
гласа продължи Над.
- Да, притеснени сме, че пак ще им щукне някоя откачен идея. След серията
парфюми с екстракт от амоняк за орките, че започнали да миришат на хубаво, направо не ми се мисли какво ще родят мозъците им.
- Хм... – Тоти се почеса по брадата си. Последва кратка пауза. – След амонячната случка не мисля, че може да излезе нещо по-лошо. Пък и не всичките им изобретения са, меко казано, откачени. Колекцията бело „Kiss my ass” беше добро попадение. Стана хит сред орките.
- Да, но... – опита се да възрази Над.
- А и в момента Вики вечер си пуска метълкор. Ако кроят нещо, от кулата ще се носи блек и дет метъл – успокои ги Тоти.
- Ами, добре е ти се доверим, Тоти, все пак си най-мъдрият в Средната земя – вече с облекчение в гласа отвърна Братовчеда То.
- Оу, това новата глава на мангата на „Наруто” ли е? – заинтересува се Над от ръкописите, оставени на пейката. – Нали знаеш, че Тоби и е Мадара?
- НЕЕЕЕЕЕЕЕ! – ядоса се Тоти. – Защо ми спойлваш?!?! Още не бях стигнал до там!
- Опа! Извинявай! Ами ние... такова... с Братовчеда То... ами.... ъ-ъ-ъ... ще тръгваме, че май кралиците вече са привършили със следобедния си чай – запелтечи Над. – Чао, Тоти!
- Чао! – троснато им отговори Тоти.
Над и Братовчеда То оставиха сам Тоти, който цял ден беше като буреносен облак над Съдбовната планина. Седна под едно ябълково дърво, за да дочете мангата, пушейки нервно лулатат си. След това се захвана да преведе последните няколко страници от „Крадец на време” от Тери Пратчет, които беше обещал на Вики.

На няколко стотин километра от Гондор, някъде из равнините на Рохан, яхнали своите черни жребци, яздеха лорд Сасо и лейди Муун. Както винаги, когато пътуваха, Сасо свиреше на своята китара марка Charcoal Frost Metallic Rosewood. Този път той си тананикаше Goodbye на SR-71: “Goodbye… so long… nice try…” В същото време Муун за стотен, хиляден път си броеше до десет, за да не се разкрещи на Сасо. Единствените мигове, когато можеше да се усамоти сама с мислите си, бяха докато пътуваха, но всеки път слушаше пеенето на Сасо. Макар че беше най-добрият китарист в Средната земя, след нея, той не беше осбено добър в пеенето.
- Колко още остава до Едорас? – опита се да започне разговор Муун.
- Ей сега ще погледна картата – Сасо започна да рови из раницата си. След дълго търсене най-сетне я откри. – Значи остават ни още три часа път.
- Ох! – изстена озадачено Муун.
- Нямам търпение да се завърна в Едорас! Кой знае колко се е променил града след моето напускане? Но предполагам, че „Гоблинът” все още е на ниво – лорд Сасо се отдаде на спомени.
В действителност лорд Сасо се завръщаше за първи път от десет години насам в Едорас, когато Муун го взе със себе си, за да го обучава. Тогава той беше само едно десетгодишно лапе, което свиреше на ръчнонаправената си акустик китара. Срещата му с лейди Муун беше чиста случайност: лейди Муун се беше разхождала из Едорас, когато беше чула от една махала да се носи мелодия от китара. Муун бе последвала звука и видяла Сасо, който беше събрал малка публика и им свирел “Chasing car” на Snow patrol. Тя никога преди това не беше чувала толкова добро изпъление на песента и решила да вземе Сасо под своето крило .
Десет години по-късно, вече пораснал мъж и спечелил много слава изпълнител, лорд Сасо се завръщаше в родното си място.
Лейди Муун беше родом от Мордор. Всичките й роднини били китаристи. Нейн най-известен роднина китарист бил чичо й Слаш от известната хард рок група Guns N` Roses. Той научил Муун на всичко, което тя предала след това на Сасо. С времето Муун станала най-добрата китаристка в Средната земя и се превърнала в легенда в музиката.
Лорд Сасо и лейди Муун бяха стигнали до портите на Златния град. Тяхната крайна цел.

За първи път от сто години насам, когато бащата на Вики, Арагорн, син на Араторн, беше коронясан за крал на Гондор, в нощта изгряха три луни. В тази нощ се случиха някои странни неща, и естесвени, тази нощ почти никой не успя да спи.

* * *

В Едорас, в замака си Хър Спарклинес се въртеше в прекалено голямото за нея легло с балдахин. Завъртя се пет-шест пъти, отиде в единия край, след това в другия, отиде до края на леглото, но, да му се невиди Ауле, не можеше да заспи. Започна да скача по леглото от яд.
- О, Ауле, това ще е заради трите луни! Точно тази нощ ли? А утре сме в „Гоблинът” и ще бъда като разплул се хобит на полянка! Е, не, край, отивам в дрешника! – напук на всичко се зарече Жужи.
Любимото място за усамотение на кралица Жужи беше един голям дрешник от абаносово дърво на върха на Северната кула. Не, не оня дрешник, през който преминава, за да отиде в Мордор или Гондор на гости на Ефендито или Мосюто. Този дрешник беше по-необикновен. Отвътре той беше обзаведен с меко удобно канапе, за което дори и Валарите завиждаха на Жужи, 52-инчова плазма с функция „картина-в-картината” и така мечтаният от Сарумвен последен модел хладилник Зора, който пуска вода и лед. Кралица Жужи си го беше взела, защото пътят от кухнята до Северната кула беше доооооста дълъг , по-близо й беше да премине през другия дрешник и да се отбие на гости на Вики. Освен това в дрешника Жужи се срещаше със своите верни слуги и съгледвачи гълъбите, които нямаха равни на себе си в шпионажа.
Та, тази нощ Хър Спарклинес взе фенера и се запъти към своя дрешник. Що стигна там, с едно пляскане на ръцете запали светлината, отправи се към хладилника и си направи МакФлъри с Нескуик. Тоест и трите владетелки ядяха често Нескуик, за да могат да порастнат, но вече пет години си седяха на една и съща височина – не повече от 1.60. След това се отпусна на канапето-мечта и си пусна да гледа последния концерт на Kamelot, който Тито беше заснел за нея.

* * *

В съседното кралство, Гондро, Тоти Белия най-сетне, след дълго търсене на една от главите на мангата на „Наруто” в библиотеката, се прибра в своята стая. Всички живееха в голяма заблуда, че стаята на Тоти беше чисто бяла, нало уж е Тоти Белия , с разхвърляни навсякъде ръкописи и пергаменти. Е, ръкописи имаше, но всичките бяха с мангата на „Наруто”. Но това беше точно така. Тоти беше луд фен на Linkin Park. И четирите стени бяха облепени с плакати на групата, пускани в списания „Про-рок”, „Хай Клуб” и „Браво” или закупени от Metal Heaven. В едно от шкафчетата си беше подредил прилежно всички CD-та и DVD-та на групата. Даже и леглото му беше обзаведено с чаршафи на LP, подарък от трите владетелки за последния му рожден ден.
Тоти остави сгъваемия жезъл на нощното си шкафче, мангата върху бюрото и започна да се съблича. Свали бялото наметало, след това робата си, под която, никой не би и предлопожил, беше с черна тениска на Linkin Park, събу чорапите и се отправи към банята. Запали светлината. И тук LP не бяха подминати – на подът с четни плочки на бял фон се четеше „Linkin Park forever”. Тоти взе един душ, който му дойде много добре, изми си зъбите и отново се отправи към стаята си. Облече си пижамата с Честър и си легна в леглото. Но преди да заспи, си включи на уредбата “Meteora”, защото нямаше да издърши още една нощ да слуша Arch Enemy и Amon Amarth, които се носеха от кулата на Мосюто.

* * *

Няколко кули по-вдясно и по-нагоре се намираше кулата на Вики. Тази нощ тя не можеше да заспи (вече обяснихме защо), тъй като беше страшно ядосана на хората от магазин Drag. Преди една седмица Вики беше занесла „Черната перла” - нейното колело, за да го пребоядисат, че от многото екстремни спускания по Съдбоената планина се беше издрало и на места боята беше паднала. Но, когато днес следобед й върнаха „Перлата”, тя вече не беше черна, а ... ЖЪЛТА!!! За първи път от пет години насам Мосюто се беше вбесила до такава степен, че беше метнала през един от прозорците люимата книга на баща й - „Свалки в Рая”. Вдигна няколко скандала, помята още няколко неща и върна „Перлата”, за да я боядисат в ЧЕРНО!
Но настроението на Вики не се оправи до края на деня. След като се прибра в кулата, наду уредбата с Arch Enemy, взе няколко бели листа и молива и започна да драска готически сцени. По едно време се сепна. „Arch Enemy не отговарят на настроението ми, а и хората ще си помислят, че пак кроя нещо”, помисли си тя. Отиде ди уредбата и си пусна малко doom. Сега се почувства облекчена. Върна се при писалището и продължи с работата си. По този начин прекара цялата нощ.

* * *

В съседното кралство владетелят на Мордор, Ефендито, също не спеше. В своите покои на върха на Барад-дур Над не можеше да си намери място . И тя не знаеше дали е повече притеснена или повече вбесена. Беше се уговорила с Иван, бъдещият крал на Мордор, да се чуят по skype тази вечер. Но не за първи път той не влизаше в уговореното време. Поради тази причина Над хем се притесняваше за него, хем беше готова да го удоши, ако й се появи. Тя чакаше ли чакаше пред компютъра, ама... нъц!... нямаше никой. След това започна нервно да крачи из кулара си, а черният й пеньоар се размяташе назад зад нея и тя приличаше на прилеп, излязъл на лов.
- Да го вземе Моргот, дано! Ще седя и ще го чакам аз тука! Той за какъв се мисли?! Аз съм владетел на света! Като каза нещо, ще се изпълянва! А да му пратя от орките иска ли?!?! Изгъзици!!!! – нареждаше Над, сновейки из стаята.
Ефендито много мразеше неточността. Щом се кажеше някакво време, трябва да се изпълнява всичко. И докато продължаваше да кълне Иван наум, GSM-a й извъня. На дисплея се изписа “Ivan”. Тя отвори и ...
- ТИ ЗА КАКЪВ СЕ МИСЛИШ, ДА ТЕ ВЗЕМАТ ВАЛАРИТЕ! АЗ СЕДЯ И ТЕ ЧАКАМ!!!!
От другата страна Иван измънка нещо...
- Оооо, така значи! Тома Здравков е по-важен от мен? Ще запомня това! – продължи Над.
Иван отново смотолеви нещо като извинение.
- Не, не ми се извинявай! Така няма да стане, е трябва да поработиш повечко! А и утре не мога, с Мосюто и Хър Спарклинес сме на концерт в „Гоблинът”.
От другата страна Иван и пожела лека нощ.
- Лека и на теб! – троснато отговори Ефендито. – Ще се разберем друг път.
След като затвори, Над се отправи към компютъра. Премести си черното канапе пред него и си пусна да гледа филм – „Властелинът на пръстените: Двете кули”. Искаше да погледа малко кръв и да си припомни старите времена.

* * *

Отново в Роха, отново в Едорас, някъде из улиците, същата тази нощ, Сасо се разхождаше със своята китара, свирейки най-новата си балада. Както повечето наши герои, и той не можеше да заспи тази нощ. Въртя се из леглото, накрая му писна, стана, облече се, взе китарата си и излезе. Отдавна не се беше разхождал из нощен Едорас и малко беше позаравил колко хубав е.
Вървеше, налъдето го водеха краката, изобщо не се замисляше къде отива. Накря стигна до един парк с езерце в средата.Приседна на една от пейките и даде начален акорд на песента на Scorpions – “You and I”. Тази вечер Сасо беше настроен много романтично. Може би беше от нощта, а може би имаше и друга причина, това никой не знаеше.
Изведнъж Сасо обърка акорда. Не беше бъркал акорд от тринайсет години. Мелодията заглъхна. Тогава Сасо чу глас... беше красив женски глас... сякаш викаше него... казваше му да се приближи до езерцето.Той последва гласа. Наведе се над бистрата вода, в която се отразяваха трите луни. Те бяха толкова близо една до друга... Един миг... вече бяха застанали в една линия. Светлината от луните се отрази във водата и също като огледален ефект се пречупиха и осветиха лицето на Сасо. Светлината го заслепи. Той отстъпи рязко назад, препъна се в един камък, залитна и си удари главата в пейката. Изпадна в безсъзнание.
Всичко се върна по старому. Луните започнаха да се разделят. Но Сасо не беше вече същият. Гласът, който беше чул преди няколко мига, беше на великата Варда, кралицата на Валарите. Тя беше дала на Сасо един дар – Шаринган на лявото око.

Петък. Денят на големия концерт. Концерт, който цялата Средна земя чакаше с нетърпение.
По покана на Жужи Вики беше дошла в Рохан още рано сутринта, за да закусят заедно. След владетелската закуска Вики реши да се поразходи из града. Никога не се беше разхождала из Едорас, а баща й й беше разказвал толкова много неща за Златния град. С Жужи се познаваха от толкова малки и тя често й гостуваше, но никога преди това не беше излизала извън замъка. Подмина Тито и Крисо, които този път се надпреварваха в стерлба с копие.
Вики вършеве из улиците. Всичко около нея беше толкова приказно, толкова многоцветно, беше различно от Минас Тирит с неговите каменни стени. Тя стигна до вече познатия на читатела парк. Наслаждаваше се на природата, слушаше с наслада песента на птиците. Беше захласната от многоцветните птици, които плаваха във водата, когато... туф!... спъна се в нещо и се строполи на земята.
Обърна се и видя, че нещото, в което се беше спънала, беше тялото на млад мъж. Малко по-нататък лежеше китара. Както вече сигурно сте се сетили, това беше Сасо.

* * *

Сасо усети студенина върху челото си. Бавно отвори очи. Светлината го заслепи, но успя да различи, че над него се беше надвесил човек. След като очите му привикнаха към светлината, видя, че момиче подпираше главата му с едната си ръка, с другата, с мокра кърпичка – навлажняваше лицето му. Сасо се размърда. Непознатото момиче се стрестна.
- Как се чувстваш? – попита го непознатата.
- Малко ми се мае, но мисля че съм добре – Сасо огледа момичето. Погледите
им се срещнаха и Вики му се усмихна.
- Знаеш ли къде се намираш?
- Да, мисля, че съм в Рая, защото току-що един ангел ми се усмихна.
Вики се изчерви и наведе глава. До сега никой не й беше правил такъв комплимент. За първи път не можеше да намери думи, за да отговори. В един момент двамата просто седяха и се гледаха, без да обелят и дума.
Разнесе се шум от камбанен звън. Оповестяваше, че беше станало десет сутринта. Вики стана рязко и се затича към замъка. Сасо се опита да я задържи, но беше твърде късно.
- Не разбрах името ти? – подвикна мъжа.
- Вики.
- А ще може ли да те видя пак? – с надежда в гласа я попота.
- Не знам. От теб зависи – Вики отново го дари с усмивка.
Сасо я проследи с поглед, докатосе скри зад дърветата. Изправи се, отиде и взе китарата си и се запъти към изхода на парка. Тогава нещо прикова погледа му. Беше кърпичката на Вики. Той я взе и я прибра на сигурно в джоба на якето си. След това щастлив се отправи към страноприемницата, в която бяха отседнали с Муун.

Три дорести жребеца се спряха пред „Кръшният гоблин”. От тях слязоха трите фигури, които бяха забулени с качулките на наметалата си. Двама пажове отведоха благородните животни. Фигурите се запътиха към входа. Спряха се пред една групичка мъже.
- Закъснявате! – с дълбок, все едно имаше астма, глас започна единият от тях.
- Ние никога не закъсняваме! Когато владетелите дойдат, значи е навреме –
отвъръна му Надя.
Трите фигури свалиха качулките си.
- Абе, Рас, поне днес можеше да я махнеш тая раздърпана роба – подметна
злорадо Вики. – Откак Анастасия те победи, все с нея висиш.
Распутин се нацупи, но не посмя да каже нищо.
- Хайде да влизаме, че Бела, вече ме чака вътре! – подкани ги вледеняващият глас на Лорд Волдемор.
Всички преминаха през големите врати на заведението, пред които пазеха двама яки гоблини. Те се поклониха, когато трите владетелки преминаха. Отвътре заведението представляваше една приказна ферия от цветове. Самият „Гоблин” беше наистина голям. В другия край на помещението беше разположена сцената, на която по късно щяха да излязат Муун и Сасо. Точно заради тях тази вечер заведението беше претъпкано – сякаш цялата Средна земя се беше събрала тук.
Над, Жужи и Вики свалиха наметалата си. Бяха облечени в типично готик дрехи: корсети, поли и високи ботуши. Техните придружители бяха небезизвестните Лорд Волдемор, Распутин, Дарт Вейдър и Дарт Мол. Седмината бяха известни като най-голямата група купонджии. Нямаше купон, на който те да не се проявяват.
Преди концерта, в заведението бяха пуснали музика, за да загреят публиката. Повечето вече се кършеха на дансинга, други се освежаваха с напитки и даваха прогнози кои песни ще изпълнят Сасо и Муун.Седмината заеха запазената за тях маса.
Не далеч от тях бяха сир Тито и лорд Крисо, чиято нова тема на спор беше кои, елфите или джуджетата, са кралете на дансинга. В този момент Тито показваше много сложно и ефектно брейк движение, което събра аплодисментите на събралата се около тях публика. След това предостъпи дансинга на Крисо. Крисо не остана по-назад и също събра аплодисментите с няколко rock’n’roll движения. След края на изпълнението си, двамата се отправиха към бара, където се подкрепиха с по една бира.
- И все пак не можеш да отречеш, че джуджетата сме по-добри танцьори – уж невинно подметна Тито и отпи от бирата си.
- Макар че този път завършихме наравно, аз продължавам да твърдя, че елфите сме по- разчупени в ханша – контрира го Крисо.
Тито реши да каже нещо, но се спря. Вдигна халбата си:
- Вдигам тост за народа на елфите!
- Аз пък вдигам за този на джуджетата! – каза лорд Крисо и двамата си чукнаха
халбите.
Малко по-нанатък в див танц се вихреха Митко, падуана на Мосюто, и една доста хубава елфка на име Арвен. Двамата се бяха запознали в замъка на Хър Спарклинес днес следобед. Митко придружаваше Вики, а Арвен беше една от придворните дами на Жужи. Двамата се запознаха, докато Митко обикаляше замъка, търсейки пътя към голямата зала. Арвен му беше помогнала да се оправи. За благодарност той я беше поканил да я заведе на концерта тази вечер.
Тоти Белия, Ръката на краля, Надя, и Братовчеда То също бяха тук. Те седяха на една маса в края на заведението. Тоти както винаги беше със свята лула с пушилист. Тримата водеха доста разгорещен диспут относно рок музиката – новите изпълнители и старите динозаври в този бранш.
В заведението влезе лейди Габи. Тя беше в ослепителна небесносиня рокля, а косите й бяха пуснати свободно. Крисо беше заслепен от красотата на лейди Габи. Той остави Тито и се запъти към младото момиче. Поклони й се и я поздрави. Точно тогава пуснаха Bryan Adams “Everything I do”. Лорд Крисо се обърна към Габи:
- Милейди, ще ми подарите ли един танц? – Крисо предложи ръката си.
- Разбира се, милорд.
- Тази вечер сте изключително красива – направи й комплимент лорд Крисо.
- Благодаря ви, милорд – Габи наведе свенливо глава.
И докато двамата танцуваха, до масата на владетелите се приближи вокалиста на известната метъл банда Kamelot – Рой Кан. Той се обърна към кралица Жужи:
- Ваше благородие, ще мога ли да ви отвлека за тази вечер?
Какво??? Рой Кан я канеше на танц?! Жужи не можеше да повярва. Рой Кан!!! О, Ауле, това беше Рой Кан, от любимата й група!!! Какво да каже, какво да каже? Погледна към Вики и Над, които й намигнаха одобрително. Жужи кимна към Рой и мъжът я поведе към дансинга.
Точно след него дойде Ванката, който отведе Надя. Волди беше повел Бела Лестранж към дансинга, а Вейдър вече беше там , хванал през кръста принцеса Лея.
Вики ширеше поглед из заведението. Надяваше се да го види тази вечер. Но изглежда, че той нямаше да дойде. Към масата се приближи Тоти:
- Ваше величество, мога ли да ви поканя на танц?
Вики му се усмиха и пое ръката му.
След тази песен светлините изгаснаха. Заведенито притихна в очакване на излизането на Муун и Сасо. Един по един прожекторите започнаха да светват и когато светна последният, на сцената излезе лорд Сасо, давайки старт с начален акорд. Публиката подивя. Сасо излезе напред на сцената, за да могат да го виждат всички. Той започна с едно по-бързо и динамично соло, което разгорещи посетителите в „Гоблина”. След това соло, на сцената се появи и легендарната Муун. Публиката вече изпадна в екстаз. Също както Сасо, и Муун заби едно размазващо соло. В продължение на два часа без почивка двамата изпълниха по още три соло-изпълнения и пет разбиващи дуета. През цялото това време всички посетители в дискотеката не спираха да се вихрят на дансинга.
Щом видя Сасо да излиза на сцената, Вики разбра защо не го беше видяла до този момент в заведението.
След шоуто на Сасо и Муун, в „Гоблина” отново пуснаха музика, все пак нощта беше пред посетителите на дискотеката. Но никой не седна да си почине. Изпълненията на Сасо и Муун бяха наектрилизирали всички и никой не се чувстваше изморен.
Докато Муун разговаряше с фенове и раздаваше автографи, Сасо се отправи към бара, за да си вземе нещо разхладително. Тогава видя на една маса да седи сама Вики. Запъти се към нея.
- Имах чувството, че ще те видя тази вечер – каза Сасо, като стигна до нея.
Вики не можеше да повярва. И все пак той беше тук до нея.
- И аз се надявах да те видя тази вечер.
- Ще ме удостоиш ли с честта да тацуваш с мен? – попитая Сасо.
- Тази вечер съм благосклонна и ще приема поканата – с усмивка каза Вики.
Сасо я хвана за ръката и я поведе в средата на дансинга. Сложи ръце на ханша й. Вики постави своите на раменете му.
- Защо не ми каза, че си известен китарист? – запита го Вики.
- Ами, ти бързаше да избягаш от мен – Сасо й намигна.
- Хм, значи вината е в мен, така ли?
- Хаха, не, в мен е, защото не успях да те задържа, но сега не мисля да те пусна.
- Значи ли това, че няма да мога да се прибера тази вечер?
- Може да се каже – Сасо отново й намигна.
В дискотеката пуснаха Aerosmith “I don’t want to miss a thing”. Всички двойки в заведението се прегърнаха: Крисо и Габи, Митко и Арвен, Жужи и Рой, Над и Ванката, Тоти и Муун, Над и един доста привлекателен метъл, чието име ще запазим в тайна, Тито и една елфка, Братовчеда То и Туомас Холапайнен. Сасо приближи Вики по-близо до себе си.
След края на песента Тоти Белия дойде при тях:
- Ваше величество, време е да тръгваме – подкани той Вики.
Ваше величество ли? Сасо гледаше невярващо Вики. Тя беше кралицата на Гондор?! В този момент тя искаше да е навсякъде другаде, но не и тук.
- Ей, сега идвам.
След като Тоти се отдалечи, Сасо се обърна към Вики:
- Защо не ми каза, че си кралицата на Гондор?
- Тогава би ли ме заговорил? – Вики не смееше да го погледне.
- По всяко време и на всяко място – Сасо я хвана за ръката и я целуна. – Е,
мисля, че те чакат. Надявам се скоро да се видим пак.
- Можеш да дойдеш в Минас Тирит, по всяко време ще си добре дошъл.
- Тогава скоро ще дойда. Сега ти пожелавам лека и спокойна вечер.
- Благодаря! Лека и на теб!
Тази тъй шеметна нощ завърши, а новият ден посрещна утрото с първите лъчи на слънцето.

Тази сутрин кралица Жужи се събуди в много добро настроение. Че как иначе, вчера пак беше излизала на разходка с Рой Кан. Стана от леглото и отиде до прозореца. Дръпна пердетата и го отвори. В момента, в който отвори капаците, в стаята влетя един от нейните гълъби, които постоянно я преследваха, където и да отидеше (освен в Мордор – не им понасяше тамошния климат и миризмата на изгоряло). Та, въпросният гълъб, който едва не отнесе главата на Хър Спарклинес, носеше писмо. Жужи го взе. Веднага позна по ситния почерк, че беше от Мосюто. Пишеше й, че я кани този следобед на чай заедно с Ефендито. Жужи остана много доволна, защото от вечерта в „Кръшният гоблин”, беше минала една седмица, а не беше виждала нито Надя, нито Вики.

* * *

В Минас Тирит Вики и Тоти Белия обсъждаха новите търговски методи за разпространяване на продуктите им от амоняк в Интернет. Изведнъж вратите на тронната зала се отвориха с трясък. В залата влетя Митко. Точно след него влезе Габи, която се опитваше да спре брат си.
- Мастер, искам да знам кога най-сетне ще подновя тренировките? – почти изкрещя Митко.
- Моля ви, ваше величество, извинете го, не е на себе си – плахо поде Габи.
В действителност цяла седмица Вики отлагаше тренировките на своя падуан. А му беше обещала да го научи на нещо ново. Но през изминалата седмица все изникваше нещо, което налагаше отлагането на техните занимания.
- Няма нищо, милейди – Вики кимна, за да успокои Габи. – Моят ученик е в правото си да негодува. Е, падуан, днес следобед ще подновим тренировките ти. Тамън ще го комбинирам със сбирката ми с Жужи и Над.
- Ама... – Митко се сепна. – А придворната на нейно благородие Жужи, лейди Арвен, ще я придружава ли?
- Предпомагам, че ще дойде – кимна Вики към своя ученик. – А сега бихте ли ни оставили, защото с Тоти имаме да вършим важна работа.
- Позволете! – Габи и Митко се поклониха и се запътиха към изхода.
- Между другото, лейди Габи, един млад елф от стражата ми постоянно пита за вас. Мисля, че би се радвал да ви види скоро – подметна Вики.
Габи почервеня цялата, щом чу това.

* * *

- Еее, събрахме се! – отсече Ефендито, щом трите владетелки се видха пред
гардероба* в Минас Тирит.
- Днес времето е хубаво и ще седнем в градината, пък и ще мога да проведа
тренировката на падуана.
- Чудесна идея! Значи и ученикът ти ще е там. Добре направих, като взех със себе си Арвен – трите си смигнаха лукаво.
Преминаха през коридорите на Минас Тирит и излязоха в гладината. Там вече ги чакаше Митко. На малката градинска масичка вече бяха поставени „The evil cookies of Doom” и чаят.
- Ех, ако имаше и от конфотюра от пепел на Ефендито – въздъхна Жужи.
- Кой е казал, че няма? – кралица Надя извади от голямата си зелена чанта с
надпис „Rome” един буркан с конфитюр.
- Е, чувствайте се като у дома си – подкани ги Вики. – Аз малко ще ви оставя, да
се позанимая с ученика си. Падуан, готов ли си?
Митко се стрестна, когато чу властният глас на кралицата, защото в този момент беше зает да си пращат послания с Арвен.
- А-а, д-да, готов съм – вече по-уверено отговори. Беше решен да покаже на Арвен на какво беше способен.
Вики вече го чакаше в средата на градината, на стотина метра от беседката, където стояха останалите две кралици и лейди Арвен. Тя подмяташе нещо малко и черно в двете си ръце. Митко се приближи вече много по-уверен в себе си. Вики започна първа:
- Вече мина една година, откакто се обучаваш при мен. Ти показа усърдие, желание, бори се до край и напредна изключително много. А аз съм много горда от това. И поради тази причина мисля, че вече си готов да ти дам оръжието на всеки нинджа-джедай – Вики му подаде лазерния меч.
Митко го хвана с треперещи ръце. Нима беше възможно? Това сън ли беше? Тя подиграваше ли се с него? Да не би да искаше да го накаже за проявената наглост по-рано този ден?
- М-мастер, с-сигурна ли с-сте? – заекваше Митко. – Това да не е шега?
- Не, не е никаква шега. Заслужи си го – кимна одобрително Вики. – Вече си
нинджа-джедай.
Митко беше готов да се просълзи, но обстоятелствата не го позволяваха.
- А сега покажи какво си научил.
Вики извади от ножницата си Андурил**, мечът който й беше завещал нейния баща, мечът що беше наново изкован. Тя го вдигна с двете си ръце пред лицето си.
- Нападай! – подкани тя Митко.
Митко не доумяваше. Тя искаше да се дуелират, но нали неговият мече беше лазарен и можеше да разсече всякаква стомана, а нейното оръжие беше точно такова.
- Мастер, сигурна ли сте? Това все пак е меча на баща ви – въпросително я гледаше Митко.
- Да, сто процента съм сигурна. А сега нападай! – усмихна му се Вики.
Митко беше готов. Замахна с оръжието си. И точно, когато си мислеше, че ще разсече Андурил, в момента, когато двете оръжия щяха да се срещнат, се чу тъп удар и мечът на Митко едва не изхвърча от ръцете му. Какво се беше случило? Когато погледна оръжието на мастера си, то си седеше непокътнато, нямаше дори и драскотина по него. Но защо беше станало така?
- Мастер, не разбирам – защо на вашия меч му няма нищо, не трябваше ли да бъде разсечен?
- Хубаво е, че ме питаш – Вики беше доволна. – Точно в това се състои и днешната ни тренировка: никога не трябва да подценяваш едно оръжие, нито неговият господар, не трябва да се подвеждаш по външния вид – „Не всяко злато сияе, здрав старец не вехне до края!” Андурил не е обикновен меч, той е изкован от най-здравата стомана на джуджетата и само наистина голямо и могъщо зло може да го унищожи, като силата на Саурон, която го е разбила от ръцете на Елендил по времен на Великата битка.
Митко беше разбрал всичко. Сега вече знаеше, че силата на един войн не зависи от оръжието му, а от собствените му възможности.
- Надявам се, че си научил нещо от днешното ни занимание, защото с това
тренировката ни завършва. А и си мисля, че много не ти се тренира, при положение, че една млада дама те чака – намигна му Вики. – Вече си свободен, можеш да отидеш при нея.
Митко се поклони и се запъти към Арвен. Предложи й да се поразходят и тя прие.
В същото време Вики се настани удобно на стола при своите приятелки. Целият следобед трите прекараха в приказки за изминалия концерт, музика, танци, заведения и още нещо, което ще стане известно по-нататък...

В градините на Мордор в парка A.K.A. Борисова градина на една пейка беше седнала Ръката на краля, Надя. Близо до пейката се намираше бюста на Петър Берон. Над седеше замислено и пиеше сутрешния си час със задължителната доза от три чаени лъжици мъжки одеколон „Деним”. Тези дози бяха задължителни, за да може Над да поддържа инфрачервеното си зрение. Тя беше като шамана на племето, която лекуваше и орки, и всякакви други. Когато погледнеше един човек от горе до долу, можеше да разбере защо белия му дроб е в гащите.
Мисълта й беше насочена към симпатичния метъл, чието име няма да споменем по съобръжение, когото беше срещнала на прословутия концерт на Сасо и Муун. За първо път вниманието й не беше съсредоточено към някое ново злодейство, тъй като Над беше чистата есенция на злото, макар никой да не го знаеше, нито пък тя го показваше. А, да, за малко да забравя: Над беше мнооого далечна роднина на самия Мелкор, ама родовата линия отдавна се беше скъсала и освен, че във вените й течеше кръвта на някогашния валар, сега тя беше просто човек.
Последното злодейство, което направи, беше по време на класното по испански втория срок на 10 клас. Тогава Ръката на краля извади своя малък джобен българо-испански червен речник и заедно с кралица Вики си преписаха синонимите на думите от теста. А когато речника падна на земята и за малко la señora Бабева да ги спипа, тя се направи по най-некадърния начин, че си изпуска молива и пак го вдигна. Двете с Вики яко си подсказваха, но само тях не ги хванаха... Резултатите от тези класни се пазят в дълбока държавна тайна.
След като си изпи чая, Над се стана и започна да се разхожда. Мина покрай няколко орки и реши да изпробва инфрачервеното си зрение и... о, Ауле, единият пак беше преместил сърцето си отляво... ц-ц-ц... а все им казваше да не го правят, ама на кухото колкото и да повтаряш, няма резултат... Ами другият – белите му дробове вече бяха изцяло изпълнени с вредни газове от ефтиния и некачествен пушилист. А третият... УЖАС! За него няма да споменаваме, че читателите със слаби сърца няма да издържат.
Над продължи нататък изключително изключително възмутена от немърливостта и безхаберието на тея орки. „Простаци! Мръсници! Паплач скочубрясала!”, нареждаше наум. „А не, време е за разговор с кралицата! Калмуци!”, продъжи. Тя се заизкачва по стълбит, водещи към кулата Барад-дур.
- Ех, тия стълбища! Писна ми по 5-6 пъти да ги изкачвам. Все едно пак съм в Испанската на четвъртия етаж, ама това е двойно повече. Технологиите няма ли най-сетне да стигнат и до тук. В Гондор вече с ескалатори се оправят, пък в Рохан и асансьори имат. Само ние тук още по стълбите. „Ама те орките не са свикнали, ще изгубят тренинг” бла-бла! Да ги вземе Моргот дано! Поне да вършеха някаква работа, ами то няма и по кой да ги пратиш да поплячкосат малко...
... I wanna rock, ROCK…
… I wanna rock, ROCK…
Какво ставаше, и кой се дереше така от покоите на Ефендито? Над се приближи тихо и открехна вратата... I WANNA ROCK, ROCK... и що да види: кралица Надя беше надула музиката: Twisted Sister, беше облякла черния кожен панталон и черния потник и подскачаше като ужилен заек по трътката, правейки се на рок звезда и се дереше с цяло гърло... I WANNA ROCK, ROCK…
Над съвсем дискретно се покашля „Кх-кх!”. Кралицата застина на едно място, огледа се и видя своя васал. След това спря музиката и свали черните очила:
- Д-да, кажи, Над – запелтечи Ефендито.
- Ами исках да поговорим за проблема с орките.
- И какво точно трябва да коментираме по този случай?
- Ами аз като едно компетентно лице, с изключително точна гледан точка, с
верен подход, съм изключително доволна от начина, по който управлявате, вашите методи да държите мира. Всичко е на много високо ниво и естествено с висок стандарт. Но съм изключително неудовлетворена, възмутена, потресена и огорчена от положението с орките. Тези толкова нечистоплътни, ограничени, недоеволюирали, немърливи орки развалят климата на Мордор и плашат туристите. И исках да поговорим за вашата гражданска позиция по този толкова важен политически и държавен проблем.
- We’re not gonna take it, no we’re not gonna take it anymore… - тананикаше си
кралица Над. – А да, какво каза?
- Запитах ви за вашата позиция относно орките.
- Ами, орките винаги са били част от Мордор, още от времето, когато бях
васален сеньор на Мелкор. И да ги изселя е все едно да стана емо. Така че този въпрос е решен.
- Но не могат ли поне да се къпят и да поддържат някаква лична хигиена – запротестира Над.
- Не, това е скритата сила на орките – атаката от разстояние: убиват на място, изтребват всичко до крак в радиус от 10км с воня. А сега ти пожелавам лек ден, че в момента имам важна работа.
- Лек ден и на вас – Над се обърна и се запъти към вратата. Тъкмо да излезе и, когато кралицата се обърна към нея:
- Впрочем, в други ден ще дойдат Вики и Жужи да пием чай.
Над кимна и излезе. Щом затвяори вратата, уредбата отново гръмна: IT’S MY LIFE, IT’S NOW OR NEVER, BUT AIN’T GONNA LIVE FOREVER…
Над се върна в покоите си и се отдаде на четене на „Песен за огън и лед” до края на деня.

В един хубав слънчев ден на юни, когато всички орки бяха излезли да се пекат на слънце или да се цопнат в някой горещ извор, кралица Надя стоеше в своята кула, зарината от учебниците, и учеше за класното по математика. Не по-лека беше и съдбата на кралица Жужи и кралица Вики. Беше юни – началото на лятото, но трите владетелки трябваше да учат усилено, за да завършат годината подобаващо и да хванат някой друг лев. Но се бяха зарекли, че в нощта на 30 юни ще се качат на Съдбовната планина и ще хвърлят в огьовете всичките си учебници. А после – нощтно парти по пижами в Барад-дур.
Един от предметите, които Надя мразеше най-много, беше математиката. Ако можеше никога през живота си да не учеше математика, и най-вече геометрия, кралицата щеше веднага да го направи и щеше да бъде доста щастлива. Да, ама не... Докато учеше в 164 ГПИЕ или на кратко Лудницата, така щеше да е. А и госпожа Машева не ги улесняваше много: освен класното, трябваше да направят и тест по алгебра и геометрия с 17 въпроса... алгебра ли... та тя почти нищо не помнеше... УЖАС!
Косинус, синус, Питагорова теорема, медиана, формули за лица, радиу, описана/вписана окръжност, логаритми, радикали, триъгълници, трапци, дисркиминанти, функции... главата й щеше да гръмне от толкова математика. Вече се отчайваше – от последния лист със задачи беше успяла да реши само една... Ами сега?!
Над взе една стара тетрадка по математика от миналата година и започна да разлиства страниците. От средата изпадна малко листче. Тя го взе. Прочете го и за малко да падне от стола, заливайки се от смях. На въпросното листче беше написана една тяхна програма с Вики от миналата година:

Програма на Саурон и Арагорн

9 май, сряда: дискотека „Кръшният гоблин”
10 май четвъртък: вечеря в кръчмата „Обезглавеният назгул”
11май, петък: дискотека „Кръшният гоблин”
12 май, събота: лорд-метъл парти на злодеите в „ММ-Метъл Мордор”
13 май, неделя: ергенско парти в nightclub „Девствената елфка” (wtf)
14 май, понеделник: градинско парти в Мордор „Пепел от рози”
15 май, вторник: турнир в Гондор за ръката на лейди Арвен и после пир в двореца
17 май, четвъртък: белот в казиното „Фродо скръндзата” с Леголас и Гимли, за да им отмъкнем парите
18 май, петък: дискотека „Кръшният гоблин”
20-21 май, събота и неделя: екскурзия до Самотната планина

И най-отдоло, както винаги, бяха поставили инициалите си:

$$ Simply the best: S&A Co. $$

Кралицата отдавна не се беше смяла толкова много... Тея двете, като се съберат на едно място, става ужас. То не са лафчета, простотии, бъзици, а ако някой случайно попадне под обсега им – жална му майка. Голямо бъзикане пада. Но ако са ядосани на някой (особено на учител), ще го разпердушинят с думи.
Покрай тези изпитвания, класни и контролни владетелките отдавна не се бяха събирали заедно. Е, с Вики се виждаха всеки ден през седмицата в училище, но друго си беше да се съберат в някой от замъците на чай и конфитюр от мармалад от пепел. Но вече беше крайно време да се съберат.
Заряза цялата купчина учебници и излезе от кулата. Отправи се към другата кула, където държаха гарваните-пощальони. Написа по едно писмо на Жужи и Вики да се видят другата събота в „Кръшният гоблин”.
След като свърши тази работа, реши, че за днес и стига ученето и излезе на разходка из градините на Мордор, размишлявайки върху последният пъклен замисъл на нея, Жужи и Вики.

Следва продължение...

Но освен споменатите до сега герои, в Средната земя живеело още едно същество, за чието съществуване знаели много малко хора. Тази тъй интересна персона се казвала Ники. Ники често бил сравняван с хобитите заради малката си и... невзрачна краставица. Всички из Свободните градове се подигравали с него. Ето защо, обиден, той обърнал гръб на света и се скрил в Мъгливите планини, за да стане... Ам-гъл!!! Бил известен под много имена: Ам-гъл Прашката или Ам-гъл Скрий-краставицата. Но той останал в историята с прякора си Ам-гъл Хобитоподобния зеленчук.
Дълги години обитавал Ники Мъгливите планини сам със своята краставица, която нарекъл „Безцени!”. С времето той забравил що е дневна светлина. Свикнал с тъмнината и влагата, косата му станала дълга като на някой метъл, но била изключително мазна. По цял ден Ники обикалял пещерите, повтаряйки си „Безцени!”
Един дени обаче всичко се обърнало в живота на Ники. Незнайно как Ръката на краля, Надя, с която учели пет години в един клас, го поканила на рождения си ден. Ники не можел да повярва на това. При него дошъл един орк с яка брадва. В първия момент Ники си помислил, че оркът идва за неговото „Безжено!” и му се нахвърлил откъм гърба. Започнал да го ръчка в ребрата с дългите си и кльощави пръсти, най-обичайната му атака за самоотбрана, и започнал да хапе орка по ушите.Чак когато миризливкото му изгрухтял на оркския си език, който впрочем Ники владеел много добре, той оставил орка и изслушал поканата.

* * *

Дошъл еднят на рождения ден и Ники най-сетне излязъл от пещерите на Мъгливите планини, отправяйки се към Мордор.

* * *

В Мордор всички се подготвяли за рождения ден на Ръката на краля. Както винаги празненството щяло да се проведе в пицария “Hut”, но откакто там ходели Над, Вики, Ина и Над, вече беше преименувана на „При Лукавия”. Това е доста дълга история, за която може да стане на въпрос в някоя друга глава.
Както винаги кралица Вики пак се беше успала и тичаше с всички сили към заведението, мислейки, че пак е последна. Но този път беше почти последна – там вече бяха Надя, Ина, Ани и Ники Ам-гъл. Ръката на краля още не беше дошла. Вълна на облекчение заля Вики и тя успокоена се строполи на стола.
- Верче, пак закъсняваш – започна Над. – Този път какво беше?
- Ами успах се. Гледах анимета до 3ч. и се събудих в 12ч
- Ц-ц-ц, деградираш, момиче – подметна Ники.
- Аз ли деградирам?! Аз ако деградирам ти си руини вече.
След това подмятане от страна на Вики, започнаха да обсъждат подаръците, които са взели за Над. Двете кралици бяха купили шантава албум и го бяха напълнили със снимки на тях трите – Н.В.Н. Повечето от тях бяха от шеметния следобед в Борисовата градина, където на лятната сцена бяха изиграли няколко сцени от „Хамлет”, „Ромео и Жулиета”, „Тримата мускетари” и др. Даже бяха събрали и публика, само дето не се бяха сетили да поставят една шапка да им пуснат по някоя и друга стотинка... Под една от снимките, изобразяваща три крата, имаше и надпис: „Трите най-важни крака в историята”. Тогава Вики със своя орлов поглед сканира, че Над идва и...
- Бързо, приберете го! Над идва!
И в опита си да сложат албума бързо в плика, за малко не го скъсаха и не разпердушиниха букета. След като Над влезе в „При Лукавия”, за малко не беше съборена на земята от двете владетелки. То не бяха прегръдки, целувки, пожелания. Когато най-сетне я оставиха на мира, Надя седна на масата и започна да разопакова подаръците. Когато стигна до този на Вики и Над, се започнаха разкази за случки от миналото, когато всички бяха млади и злени (сега са само млади). Но бяха прекъснати от сервитьора, дошъл за поръчките.
Дълго време Вики се чудеше какво да си вземе. До този момент бяха решили с Над, че ще ядат овчарска салата. Но всичко беше само до тук. Вики беше объркана, защото голяма част от пиците бяха с някакви морски дарове, някакви неизвестни салами... абе, изгъцизи!!!
- Мисля, че е време да уважа пица „Маргарира”. Все пак благодарение на нея
изкарах шестица по английски – пошегува се Вики, при което всички започнаха да се хилят. – Наде, я помагай, какво да си взема?
- Чакай, сега ще ти изберем нещо – Над затвори очи и насочи пръста си към
Менюто. Той попадна под името на пица „Снежанка”.
- Добре, това ще се яде.
След пет минути дойде сервотьорът, но не Лукавия, за съжалание. Този му лепнаха прякора Банкера. Ники обаче още се чудеше каква пица да си вземе.
- Една такава, голяма с нормално тесто... или не, с дебело тесто – редеше Ник
поръчката си.
- Ники, ти ще се угояваш ли сега – попота го Ина.
- Само гледай да не изцапаш бялата премяна – подметна Вики.
Двамата с него в ученическите им години много се хранеха взаимно. Нямаше ден, в който без да си кажат нещо хапливо един на друг, иначе щепе да настане апокалипсис. А когато Ники дойдеше в бяло, нещо изключително нетипично за него, падаше голяма подигравка от стана на Вики и Над.
Днес двете владетелки се бяха зарекли да спукат от подигравки Ники, но Надя беше разбрала за плана им и ги накара да обещят, че няма да правят нищо. От своя страна, двете заявиха, че е се сдържат, доколкото беше възможно за тях.
В заведението пускаха ретро музика, при което Ина и Вики се отдадоха на спомени, на стари случки и се стигна отново до The Beatles. Но най-любимата им обща група беше El canto del loco, сиреч „Песента на лудия”.
- Ронски, непременно трябва да отидем на техен концерт, докато още не са се разпаднали – заклати мъдро глава Ина.
- Определено, там сме на всяка цена – и двете си стиснаха ръцете.
Донесоха им храната. Вики и Надя бяха толкова прегладняли. Миналата вечер и двете не бяха яли нищо, поради простата причина – „трябва да има място за храната днес”. След като подправиха общата си салата:
- Наде, я помагай! Подкрепи с една вилица – и двете започнаха да бъркат заедно
салатата си. Бяха страшна гледка само. Ина ги снима какви изрУди са. После двете започнаха пак с техните простотии.
- Леле, двете сте ми много яки, мога цял ден да ви гледам и да ви слушам
простотиите – ухили се Ина.
- Наде, я дай фотоапарата да документираме Ники в бяло. Това нещо трябва да го има черно на бяло.
- И аз те обичам, Верче – подметна иронично Ники.
Тея лудите щом се съберат на едно място, това е явен признак, че се чака вълна от смях. В 9 клас Ина и Вики бяха оприличени на Иван и Андрей от „Сблъсък” и „Music Idol. А хванеха ли заедно китарата на Гошко, се правеха на многоизявени музиканти. Все се заричаха да ходят двете в Music Idol, да размажат конкуренцията и да забият в земята журито с „музикалния си таланат”. Но двете най-много да спечелят Шматки Айдол. В битова обстановка Ина и Вики си имаха своите прякори – Дупе и Гащи. Тази „гениална” идея им дойде в 8 клас, от когато съдбите и на двете в испанската гимназия бяха идентични, а и двете бяха точно като дупе и гащи. И така, до сега Ина е Дупето, а Вики – Гащите.
След като всички се наядоха, Вики и Над напълниха владетелските кореми, а Ники така и не успя да си изяде цялата пица (е, не, те му донесоха цяла тава!), трябваше да се плати сметката. Сервитьорът, който ги обслужваше, ги попита дали нямат един лев, за да им върне точно, когато Ина се изцепи:
- Да, имаме, но той е в кредитната карта – при което отново се започна голямо хилене.
След като излязоха, решиха да се поразходят в парка. Там отново Ина и Вики ги забавляваха, правейки се първо на Инспектор Гаджет, след това се разпяха, отново заканвайки се да отидат в Music Idol, люляха се на люлките, които бяха до тях . По едно време Ники отново си направи хаплив бъзик с Вики и тя от своя страна го замери със сандала си, но естествено не улучи и трябваше да гони Ники из целия парк, куцукайки на един крак.
Привечер всички си тръгнаха доволни и сити кой от където е.

Отдавна не бях пускала от този идиотизъм така че няколко глави

Лятото беше в разгара си и всички се бяха отдали на почивки. Е, почти всички. В своя замък в Едорас Жужи се разхождаше нервно из тронната зала. Беше зарязала всички документи и ръкописи захвърлени на масата още преди един час и крачеше неспокойно. Сякаш чакаше нещо или някой.
Тогава в залата влезе майстерът й, носейки един от гълъбите. За малко Жужи да събори майстера, за да вземе писмото, което носеше птицата.
- Прощавайте, майстер Пицел! – извини се тя.
Когато прочете писмото, вече беше на върха на щастието и беше готова да започне да танцува танца на радостта. Въпросното писмо беше от Рой Кан. Той я канеше на разходка тази вечер.

* * *

Жужи вече не я държеше на едно място. Нямаше търпение уречения час да настъпи. Тя сновеше в своя гардероб, вглъбена в мислите си за предстоящата среща.Дори не й направи впечатление, когато един от гълъбите й се сби с една от патиците, които Жужи обучаваше отскоро в шпионаж, защото мислеше да пенсионира гълъбите.
На вратата на гардероба се почука. Беше нейната придворна, лейди Арвен. Тя й съобщи, че милорд Кан беше пристигнал и чакаше в тронната зала. Щом чу това, Жужи изскочи от гардероа по най-бързия начин и разстояните от Севената кула до тронната зала взе на спринт. Ако някой й засичаше време, сигурно беше подобрила световния рекорд.
Щом влезе в залата, тя замръзна на място. Не можеше да е толкова готин, мислеше си Жужи. Тогава Рой, усетил присъствието й, се запъти към нея. Поклони й се и целуна ръката й:
- Ваше величество, тази вечер сте много обаятелна!
- Благодаря ви, милорд!- Жужи се puso como un tomate.
- Желаете ли да тръгваме?
- Да – Жужи направо сияеше от щастие.
Двамата излязоха от замъка, хванати за ръка. Ако Рой не държеше кралицата, тя сигурно щеше да полети . Двамата се отправиха към ресторант-градината „Двата елфа”. Масата, която Рой беше резервирал, се намираше точно до изкуствения фонтан и създаваше още по-романтична обстановка.
Жужи сякаш беше в някоя приказка. Всичко й се струваше като на сън: тя седеше с Рой Кан, двамата бяха на най-прелестното място. Това да не е някой трик или пък Вики беше накарала Тоти Белия да направи някоя от магиите си. Не всичко си беше напълно реално.
След вечерята по време на, която двамата не спряха да си говорят, лорд Кан изведе Жужи на разходка. Докато вървяха, стана на въпрос за концертите на Kamelot. Тогава Рой покани кралицата да бъде special guest на следващия им концерт в „Къшният гоблин”.
Двамата стигнаха до парка с езерцето. Седнаха на пейката близо, до която за първи път се срещнаха лорд Сасо и кралица Вики. Двама пак се унесоха в приказки. Жужи го разпитваше за предстоящия им нов албум – Ghost opera. Тогава Рой се обърна към нея с молбата:
- Ваше величество, бихте ли ми позволили да посветя една от песните ни на вашата обаятелна персона? Песента се казва “Love you to death”.
- За мен ще бъде чест – добре, че беше нощ и не можеше да се види как пламна лицето на Жужи.
Рой й посвети и стих:

Oчите ти като звезди,
kосите ти като лъчи,
устните ти като сочни праскови,
да ги целуна аз желая и да те омая.
Защото само теб мечтая през деня,
само теб сънувам във нощта,
само в теб душата ми се врича,
само теб сърцето ми обича.

Рой Кан хвана Жужи през кръста и я доближи до себе си... Толкова чакано и толкова чувствено...

* * *

Кралица Жужи стъпваше на пръсти по коридорите, за да не вдигне шум. Че ако Братовчеда То я хванеше да се прибира толкова късно, лошо й се пишеше. Тя се отправи към Северната кула с Гардероба. И тъкмо да се изкачи по стълбището и щеше да може да си отдъхне, когато през прозореца влетяха два от гълъбите и една от патиците, които се боричкаха и двигнаха голяма олелия. От незнайно къде се появи Мария, която с повелителен тон каза:
- С теб ще говорим утре! А сега – в покоите си!
Жужи знаеше, че няма да й се размине утре конското. Но пък тази невероятна нощ си заслужаваше и щеше да изтърпи всичко с лекота.

-------------------------------------------------------------------------
*майстер е нещо като лечител ("Песен за огън и лед", Дж.Р.Р.Мартин)

Тази сутрин лейди Муун се събуди в ужасно лошо настроение. Вчера вечерта отново се бяха скарали със Сасо. Той искаше на концертите им да му се отрежа точно толкова време колкото и на Муун или поне малко повече. От своя страна Муун му отговори, че има на какво още да се учи и че не е готов за това. И тъй като Сасо беше доста непокорен, я предизвика на състезание по надсвирване: ако спечелеше Сасо, щеше да свири на концертите толкова време колкото и тя; но ако спечелеше Муун, щеше да изтърпи всяко едно наказание, което му наложи тя без да се оплаква и да хленчи.
Муун беше вбесена, тя не толерираше такова поведение. Самата тя, когато се учеше при чичо си Flash, не си позволяваше такива своеволия. Но прие облога само, за да му натрие носа и да му даде един урок по уважение. И въпреки това беше много ядосана.
От другата страна Сасо се събуди много притеснен. Сега, като се сещаше за вчера, съжаляваше, че е предизвикал Муун . Та какво си мислеше той, тя все пак се беше учила при най-добрите. Нямаше никакъв шанс. Слезе да закусва, но не докосна нищо от това, което му сервираха. Едвам изпи и портокаловия си сок.
Излезе от хотела и започна да се разхожда из улиците на Гондор безцелно и без посока. Мислите му летяха само към предстоящото състезание тази вечер в „Обезглавеният назгул.В този момент всички ноти и мелодии се бяха изпарили от съзнанието му. А и тази вечер щяха да се съберат всички от свободните градове. Молеше се някой или нещо да му помогне тази вечер, защото Муун щеше да бъде безмилостна.

* * *

Заведението се пълнеше. Зад сцената Сасо кършеше ръце и все повече се колебаеше. А още повече започваше да се притеснява щом погледнеше налълно спокойната Муун.
Реши да отиде до тоалетната да си наплиска лицето, уж да се поуспокои. На излизане се сблъска с някой, когото успя да повали на земята. Щом се поукопити, видя, че се беше сблъскал с Вики:
- Извинявай много! Не те видях. Много прощавай! – Сасо й подаде ръка, да стане.
- Няма нищо, спокойно – Вики беше много ведра. – Е, днес е големият ден. Вярвам, че ще се справиш.
- Благодаря ти за подкрепата – Сасо вече се почувства по-добре.
- Ами, аз трябва да тръгвам, че ме чакат. До скоро – Вики го озари с усмивка.
- А, да... до скоро.
Сякаш нещо се пробуди в Сасо. Той вече се чувстваше много по-уверен в себе си и в способностите си. Усети, че може да победи всеки, който му се изправи на пътя. Дори и легендарния Тоти Белия. Тогава някаква болка премина през лявото му око. Но тя изчезна точно толкова бързо, колкото и се беше появила. Сасо не й обърна внимание, взе китарата си и се отправи към сцената.
За тези, които се сещат за случката на Сасо в парка в Едорас, се досещат и какво се беше случило преди малко. А за тези, които не – тогава Сасо получи своя Шаринган от богинята Варда.
Муун и Сасо вече бяха на сцената. Началото на състезанието беше дадено. Правиката бяха прости: двамата трябваше да изпълнят една и съща песен, която щеше да се избира произволно. Първата беше Nothing else matter на Metallica. Започна Муун. Тя изпълни песента по перфектен начи и редът беше предаден на Сасо. Тогава нашият герой усети, че е заполнил всяко едно движение на своята учителка. Той го повтори, като подобри още малко мелодията. Муун не можеше да повярва. Нима беше стигнал такова високо ниво.
Песните се редяха една след друга и с всяко следващо изпълнение Сасо, използвайки своя Шаринган, успяваше да копира движенията на Муун и след това да поднесе песента по по-добър начин.
Всички бяха в захлас от музикалната битка, която им предложиха лейди Муун и лорд Сасо.
Точно преди последната песен резултатът между тях беше равен и последното изпълнение щеше да реши всичко. Песента, която се избра, беше November rain на Guns N’ Roses и то не коя да е част, ами солото на Slash. Муун вече беше уверена в себе си. Нямаше начин Сасо да я победи точно с тази песен, защото точно с нея беше започнала своето убочение при чичо си. Не можеше да бъде чуто по-добро изпъление, освен от самия Slash.
В началото Сасо беше много притеснен от избора на песента. Но след като отново се убеди, че отново може да запомни всички движения, се почувства добре и уверен в силите си. Той даде начален акорд и след това сякаш пръстите му сами се движеха по струните на китарата. С неговото изпълнение и Slash можеше да се засрами.
Сасо спечели състезанието, а Муун не можеше да повярва. Единственото, което и остана, беше да се усмихме и да поздрави ученика си. И въпреки загубата, тя не се чувстваше зле. Даже обратното – беше доволна от Сасо, който наистина беше напреднал изключително много. Лейди Муун се оттегли щастлива.
А Сасо беше попаднал в прегръдките на публиката, която не спираше да го поздравява за успеха. Самият той благодареше на всяко поздравление, докато търсеше някой . Но разбира се, тя вече си беше тръгнала.
Вечерта Сасо си легна много доволен от постигнатия успех , но и с много размишления как беше успял да запомни с такава точност всички движения на Муун.

Този ден беше доста мрачен. Още от миналата вечер беше започнало да вали изведро и днес продължаваше, а и нямаше изглед да спре скоро. По улиците на Минас Тирит не се виждаше никой. Само от време на време се подаваше някое ратайче, за да отскочи до конюшните да нахрани конете.
Но не се чуваше нито глас, нито тропот от коне. Целият град беше замрял.
Пред портите на града се появи конник. Беше облечен в сива и стара мантия и лицето му беше скрито под качулката. Той потропа на портите. Един от пазачите, ядосан, че го изкарват на дъжда, му отвърна троснато:
- Кой, да те вземат Валарите, си ти?
- Просто един пътешественик, търсеще подслон – отвърна спокойно
непознатият.
- А бе, ти в ред ли си да пътуваш в такова време?Я се махай! Всички
странопроемници и ханове са пълни. А и няма място за особняци като него.
- На мен не ми трябва подслон. Аз отивам при кралицата.
При тези думи на непознатия, стражът се изсмя злобно.
- При кралицата отивал?! Я моля ти се! Да те няма до минута! – заповяда стражът и се изплю в краката на непознатия.
В този момент непознатият вдигна ръката си и я задържа във въздуха все едно стискаше нещо. А в същото време стражът започна да се задушава сякаш някой го стиска за гърлото.
- Добре... добре! Влез – едвам каза стражът.
Непознатият прибра ръката си и премина през портите, които се отвориха. Пожела лек ден на стражът, който се беше строполил на земята, целият оплескан в кал и гледащ ужасяващо. Конникът продължи пътят си, отправяйки се към замъка.

* * *

В замъка кралижа Вики отново беше затрупана от купища и тоново ръкописи, свитъци, доклади, икономически таблици. Всички тези държавни дела я влудяваха. Искаше вече да си почине. Искаше свобода, да поязди из полята, да се разходи из градините, само малко мързелуване. Но Тоти не й даваше да прави нищо. Цял месец, още със ставането, той я зариваше с докладите. И така до вечерта. Вики се прибираше в покоите си капнала от умора и понякога даже заспиваше направо с дрехите.
Този ден не се различаваще с нищо от този вчера, предишния ден, преди седмица... За малко Тоти я беше оставил, за да слезне до библиотеката, и Вики се беше отдала на мечти. Мечтаеше си, че беше свободна, безгрижна, не беше кралица и всичко й беше позволено. Можеше да ходи където си иска, да става, когато си искам нямаше да решава държавни дела и можеше да се вижда с когото си искаше. Мечтаеше си, че е сама със Сасо на някое приказно място. Разхождаха се в планината, намираха се до един поток с водопад. Седяха край водата, когато... една голяма купчина ръкописи се стовари пред нея.
Тоти беше пристигнал с нова камара свитъци и я беше изтръгнал от света на мечтите. И се почна поредната икономическа плеяда. Докато в един момент Вики не го прекъсна:
- Тоти, някога искал ли си да бъдеш свободен и безгрижен, без никакви задължения?
Тоти Белия я погледна учудено. А тя го гледаше със замечтано лице.
- Да, но сега не е моментът за това.
- Не, нека спрем за малко с тези държавни простотии.
- Това не са простотии – отвърна й Тоти. – С тези държавни „простотии”
поддържате кралството си.
- Добре де, добре. Да знаеш, че понякога си много досаден. Не може да се говори с теб. Държавни дела... бла-бла. Всеки ден това правя. Писнами. Искам да си почина.
- Ще си почивате, когато свършите с всичко.
- Да бе, ти така казваш всеки ден. А като гледам цял месец все едно и също. Не искам повече! Спирам!
- Не можете да спрете. Аз ви казвам, че трябва да...
- Нейно величество каза, че иска да си почине.
Тоти Белия се обърна втрещен към вратата на тронната зала. На прага й се беше появил сив странник. Същият онзи непознат, който дойде сутринта в града. Тоти не можеше да повярва, че някакъв си скитник го прекъсва и успорва думата му.
- И кой, ако мога да знам, сте вие? Като ви гледам и съдя по облеклото ви, сте някой скитник.
- Ето, че отново грешиш. Изглежда, че Тоти Белия не е толкова мъдър.
Тоти вече се вбесяваше.
- Не чух името ви, господине – троснато се обърна Тоти към непознатия.
- Името ми? А, да. Казвам се Узу.
Странникът свали качулката си и се разкри лицето му: млад мъж на около двадесет и пет-двадесет и шест години, с топли очи и блага усмивка.
- Мастер! – Вики скочи от мястото си, разхвърляйки няколко свитъка и се затича към Узу. Спря се точно пред него, усмихна му се и го прегърна.
А Тоти гледаше като цапнат с тъпото на брадвата и не разбираше нищо. Как така кралицата познаваше този дрипав господин? И защо го наричаше мастер?
- Какво става тук? От къде, ваше величество познава този непознат? И защо тя ви нарича мастер?
Вики беше готова с отговора си, когато Узу я спря с мек поглед:
- Нека аз обясня – Узу се обърна към Тоти: - Докато растеше, Вики беше под моята опека в Ломидол. Баща й, лорд Арагорн, ми я повери да се грижа за нея и да я обуча за това, което и готви бъдещето.
- Сега разбирам всичко.
- Е, щом вече сте разбрали, може да ни оставите насаме с моята ученичка.
Тоти отново се вбеси. Не можеше да издържа високомерието му. И все пак се оттегли.
- Не затваряй те вратата след себе си, аз ще свърша това – подвикна Узу след него.
Тоти пламна. След него Узу, използвайки Силата си, затвори вратата. После се обърна към Вики.
- Мастер, какво ви води в Гондор, толкова далеч от Ломидол?
- Не може ли един учител да посети ученичката си?
Вики сияеше
- Сега ще заповядам да ви приготвят стая. А и сигурно сте гладен от дългото пътуване. Трябва да кажа на прислугата да ви сервира... а и нещо за пиене.
Вики не можеше да се спре.
- Вики, успокой се. Не се нуждая от нищо. Сега седни да си поговорим. Искам да науча всичко, което се е случило с теб след раздялата ни преди три години.
До късно през нощта учител и ученичка седяха и разговаряха.

Лорд Крисо вървеше трескаво из своя дом в Минас Тирит. В този ден той беше много притеснен или по-точно напрегнат. Причината за това напрежение у Крисо беше, че в същия този ден неговата по-малка сестра, лейди Дени, му идваше на гости. Лордът не я беше виждал от почти година, тъй като тя живееше при роднините им в Лотлориен. Но той искаше всичко да е перфектно, когато тя дойде.
Беше почистил цялата къща. Наредил беше да приготвят типично елфически гозби за обяд.
Докато навършеше уречения час, в който трябваше да пристигне сестра му, лорд Крисо крачеше нервно из всекидневната. Оставаше още един час до пристигането.

* * *

Докато лорд Крисо чакаше с нетърпение в дома си, пред портите на Минас Тирит пристигна ослепително бял кон от порода, която се отглеждаше само в земите на владетелката Галадриел, язден от красива млада дама. От далече си личеше, че девойката принадлеижи към прекрасния народ – косите й бяха чупливи, но не много дълги, очите й бяха с цвят на лешник и имаше ослепителна усмивка. Да, това беше сестрата на Крисо – лейди Дени.
Тя премина през портите и зачака на мястото, където се бяха уговорили с Крисо. Но тъй като беше пристигнала с един час по-рано, реши да се разходи из града. На една пряка едва не беше отнесена от друг препускащ кон. Само изключителните инстинкти на нейното животно я спасиха. Когато се успокои от шока, видя, че конникът се връщаше при нея. Черният жребец беше язден от млада жена. Непознатата се обърна към Дени:
-Извинете ме! Но просто винаги яздя толкова бързо.
-Няма нищо. Всъщност и аз яздя толкова бързо из Лотлориен. Брат ми все
разправя, че съм луда глава.
-Значи не си от тук?
-Не, идвам на гости на брат си.
-Искаш ли да те разведа.Можем и да отидем до любимото ми място за езда,
където можеш да яздиш колкото бързо искаш. Впрочем аз съм Габи.
-Дени. Приятно ми е!
Двете тръгнаха, яздейки една до друга.
-Значи си тук при брат си. Колко време ще останеш? – разпитваше я Габи.
-Ами, не знам. Но не искам да досаждам много на брата.
-Едва ли. Все пак не сте се виждали отдавна. Сигурно ще иска да останеш
повече при него. Трябва да останеш за повече време. А и искам да те запозная с Вики.
-Тя не е ли кралицара?
-Да. Само дано успеем да я изтръгнеш от бдителния поглед на Тоти Белия, но
пък мастера й Узу може да ни помогне. Е, пристигнахме.
Двете се впуснаха в галопиране, забравяйки за времето.

* * *

Лорд Крисо пристигна на главната порта. Обаче не завари никого там. Предположи, че може сестра му да се е забавила и реши да почака. Но, след като мина повече от половин час, започна да се притеснява. Отиде и попита стражата дали случайно не е пристигала млада девойка. Стражата му отговори, че да, но преди повече от един час и се отправила към сърцето на града.
Лорд Крисо се притесни, че сестра му щеше да се изгуби из Минас Тирит. Впусна се в луд галоп. На една уличка за малко не прегази сир Тито, който точеше своята брадва, седнал най-спокойно.
Крисо търди къде ли не – в магазините, в хановете, дори и в Mall of Tirit. Но никъде не я намираше. А вече беше почнало да се свечерява. Беше се отчаял. Той яздеше вече към дома си. Почти беше стигнал, когато видя два коня, които му бяха познати: черния жребец на Габи, Буцефал, и белия жребец на сестра му, Бинки. И видя двете да яздят една до друга. Камък падна от сърцето на Крисо. И въпреки това реши да се скара малко на Дени:
-Къде, за Бога, се губищ? Претисних се за теб!
-Съжалявам, бате – Дени беше свела глава.
-Така ли ще седиш или ще ме прегърнеш най-сетне?
Дени се озари и прегърна Крисо.А Габи не разбираше нищо:
-Т-т-той ли ти е брат? – обърна се към Дени.
-Лейди Габи – Крисо се смути като я видя.
-Ама вие познавате ли се? – поглеждаше ту единия ту другия Дени.
-Да – отговори Крисо.
-Ами, аз... такова... ще тръгвам вече, че Митко ме чака. Лека вечер! Дени, утре
ще мина след обяд да те взема.
-Добре! Лека вечер, Габи!
Крисо и Дени се отправиха към вратата:
-Това какво беше? – попита го Дени.
-Кое?
-Между теб и Габи има ли нещо?
-Какво?!?Не!
-Да бе, не на мен тия – усмихна се лукаво Дени.
-А, ти кога започна да ги разбираш тези...
И двамата влязоха в къщата.

Кралица Жужи беше заминала за един месец до северните части на Средната земя, познати по това време като Ирландия, на лов за лепрекони. Там й се случиха много интересни неща, които ще бъдат споменати по-нататък. И туй като Жужи заедно с Мария бяха в Ирландия, нямаше кой да се грижи за гълъбите. С тази задача се зае Вики, която на драго сърце я прие. И така цялото стадо от гълъби-шпиони се пресели в Гондор. А в стаята си Вики взе двата най-важни гълъба в армията – клавнокомандващият въоръжените сили по шпионажа Адам-тайджо и неговия лейтенант Колинчо-котайджо (вторият получи името си, защото при раждането си, т.е. при излюпването си, първото нещо, което чу, беше дискографията на Фил Колинс и започна да лети като изстребител).
Тази вече в покоите на кралицата беше доста пренаселено, защото освен Адам и Колично там беше и бебетп молец, за което се грижеше Вики. Молецът вече беше стигнал размери 3м дължина и 10м размах на крилете. Но все още беше само бебе.
След дълго скучаене четиримата стигнаха до общо съгласие да играят четворка белот: Вики и молеца на Адам и Колично. Тея последните обаче са големи мошеници – пишат си някакви 200 пловдивски, 160 габровски, а по едно време успаха да превърнат и молеца в „Пенчо раздавача”. Това гълъбите са големи мафиоти. Ще ти съблечат и ризата от гърба само и само да спечелят. Но след като Вики ги разобличи с умението си да чете мисли, играта стана честна. Обаче пак стана скучно:
-Пфу! Пак е скучно! Какво ще правим сега? – зададе въпрос Вики към
останалите.
-Голюголюголю! – отвърна Адам.
-Да бе, това е ясно, че по някое време трябва да си легнем, защото Тоти ще
дойде да ни провери. Дано мастера го забави с шаха.
-Ургх-ургх-ургх – отвърна молеца.
-Ей, това е супер идея! С кой ще се бъзикаме?
-Гулюгулюгулю!
-Мухаха! Тоти е добра мишена – потри злоради ръчички Викил
Двамата, Колинчо и Адам, донесоха телефона на Вики, оставяйки го върху чершафите на леглото, където стоеше тя. Вики набра номера на Тоти, като със специален метод, показан й от Узу, скри кой го търси. Тоти вдигна:
-Да?
-Тоти Белия! Обажда се Саруман Червения! В този момент вие трябва да
напуснете Минас Тирит, защото ви заплашва опасност от заразяване с проказа. Напуснете веднага! – отвърна Вики с удебелен глас, докарвайки го до този на Марлон Брандо в „Кръстникът”.
-Но как така? От къде знаете?
-Аз просто знам всичко. Аз съм главата на Фамилията.
-Но това е нелепо!
-Оспорваш думата ми?!
-Не, но... Обяснете ми.
-Всичко е записано в книгата на Йерофанта...
-В книгата на кое?
-Йерофанта. Този, който стои над всичко и всички и пише историята наа хора,
джуджета, елдфи, орки и други такива. Предначертава съдби...
Вики се сепна. В този момент Тоти беше влязъл в стаята.
-Опа! – успя само да каже кралицата.
-Защо ли не се учудвам.?!
Вики, молецът, Адам и Колинчо избухнаха в смях. Тоти се ядоса:
-Нещо ви е много смешно?
-Извинявай, Тоти. Но просто ни беше скучно. – говореше през смях Вики, - и се
чудехме какво да правим.
-Гулюгулюгулю! – подкрепи Колинчо, който вече беше на пода.
-Е, тогава се надявам да не умрете от скука следващата една седмица в кулата
си.
Смехът секна.
-А сега си лягайте!
Тоти остави четиримата с отворени усти, клюнове и там каквото се намираше.

Неволите на малкия Сасо

Беше хубав есенен ден, когато короните на дърветата бяха обагрени във всички нюанси на жълтото, червеното, оранжевото и охрата. Всички жители на Гондор, Рохан и Мордор събираха реколтата и се приготвяха за зимните месеци. Цялата обстановка напомняше на някоя от картините на Алън Лий.
По една улица вървеше Сасо със своята китара, вглъбен в мислите си. Той все още не знаеше от къде притежава необикновените си сили. Това до някъде го тревожеше. Но от друга страна – беше му яко да се чувства по-добър от Муун и другите да го боготворят. В повечето случаи Сасо мислеше само за себе си и не го интересуваха чувствата на другите или какво мислят. Докато мислеше, ускори крачка, защото трябваше да побърза за фестивала на Минас Тирит, на който щяха да свирят с Муун.
Всички се бяха събрали на площада, за да отпразнуват края на лятото. Навсякъде се лееше ейл, бира и вино. Въздухът беше огласен от множество весели гласове, глъчка и тук-таме някоя разправия за междудругото. На това шествие, естествено, бяха и трите владетелки заедно със своите дворове. Жужи, Над и Вики се бяха отдали на разглеждане на нови фентъзи книги. Тоти Белия, Над – Ръката на краля, Узу и Братовчеда То – на по чашка ейл пред „Обезглавеният назгул”. Сир Тито и лорд Крисо отново спореха с по халба бира в ръка. Дени и Габи разглеждаха новите раси коне. А Митко и Арвен се бяха усамотили под едно навесче.
След като се стъмни, започнаха и същинските празненства. Музика, танци и веселие. Най-очакваното тази вечер беше участието на Муун и Сасо. Те излязоха на сцената, посрещнати от бурни аплодисменти. И всичко вървеше добре, докато изведнъж Сасо усети, че нещо не беше наред. Някой го наблюдаваше скришом, но Сасо се плашеше от това усещане. И после онова чувство в дясното око. Пак започваше да повтаря движенията на Муун и не можеше да се спре. Тогава...
Гръм разцепи ясното вечерно небе. Бяла светлина. Писъци и детски плач. След това всичко се изясни и на сцената се видя високата фигура на мъж. Държеше чук, косите му бяха дълги и руси, а брадата – сплетена на плитка. Това беше самия Ауле, както го описваха маярите в своите исторически свитъци. Ауле вдигна чука си и погледна свирепо Сасо:
- Ти вече прекрачи всички граници! Дарът, който моята съпруга, могъщата Варда, ти даде, не трябваше да го получаваш! Ти злоупотреби с него. Още в самото начало бях против, а когато победи своята наставничканечестно, се разгневих още повече. Само молбите на Варда ме възпряха да не те накажа, но ти не се поправи – стана още по-надменен и горделив. Мамеше не само наставничката си, но и тази, що твърдеше, че обичаш, преспивайки всяка нощ с различна. Всичко бе до тук! Време е да това, що ти бе дадено и да бъдеш съден от себеподобните ти.
С тези думи Ауле вдигна свободната си ръка и я насочи към Сасо. Изрече няколко думи на валириански и бяла светкавица премина през тялото на Сасо, който се струполи на земята.
- Моята работа тук свърши. А сега, плужеко, понеси наказанието си! – и Ауле изчезна.
Всички бяха потресени. Сасо търсеше нечий окуражителен поглед, но откри само презрение, погнуса гняв в очите. Залази към Муун:
- Моля те, Муун, нали не повярва на това? Не е истина.
Муун не отговори, само заотстъпи назад. В погледа й се четеше тъга и презрение. Не искаше да го вижда повече. Щом не откри подкрепа в нея, Сасо намери с поглед Вики и тръгна към нея:
- Вики, моля те помогни ми! Та аз те обичам! Моля те!
Кралицата беше готова да се разплаче. Не можеше да повярва, че този, когото обичаше, не беше нищо повече от лъжец и измамник. Сасо се приближи до нея и тъкмо да я докосне, когато Узу го изпрати в стената на издигащата се сцена, използвайки Силата:
- Не се приближавай и на милиметър до нея, хлебарко! Не виждаш ли, че не иска да те вижда! – сряза го Узу.
То вдигна ръката си с намерението да го изпрати още веднъж в стената. Но напред излязоха Надя, Ръката на краля, и Братовчеда То, който го възпряха:
- Чухте Ауле. Той трябва да бъде съден за деянията си – започна мъдро Над.
- Не трябва да бъде убиван. Не сме жестоки, за да проливаме кръв. Да го
направим по мъдрия начин – продължи Мария.
- Тогава нека го изпратим в изгнание, да броди и скита из Средната земя немил
и недраг – намеси се Тоти. – Някой ако има друго предложение, нека да каже.
- Аз имам.
Напред от тъппата излезе другата владетелка на света – Надя. В очите й се четеше демоничен пламък.
- Аз имам предложение – повтори тя. – Ще го взема с мен в Мордор и ще го пратя в най-дълбоката мина на Барад-дур, където слънчева светлина никога не е достигала, огнената река, течаща от Ородруин, нагрява въздуха до 45º. Там той ще копае ден и нощ и ако само за миг се спре, един от моите най-нови бойци урук-хай, които не знаят що е милост, ще му нанася по 30 удара с камшик.
Докато Над говореше, всички се бяха заковали безмълвни. След думите й Сасо беше ужасен. Не можеше това да се случва с него. Не искаше да го повярва. Но щом Над го погледна с демоничния си поглед, разбра, че беше истина и нямаше връщане назад. С него беше свършено.
- Аз съм съгласен с предложението на нейно величество – подкрепи я Узу.
- Всички ли от Големия съвет са съгласни? – попита Тоти.
Всичло: Над, Над, Жужи, Мария, Узу, Тоти, Тито, Крисо, Габи и... Вики вдигнаха ръка в знак на съгласие.
- НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!
Сасо започна да крещи и да се дърпа. Кралица Надя направи знак с ръката си към няколко орка, които да го задържат и да го отведат. След като се отдалечи, Надя се обърна към другите:
- Аз ще тръгвам. Искам лично да дам нарежданията и да се уверя, че ще бъде наказан както трябва.
Заметна се с плаща си. Обърна се и тръгна след орките, отвели Сасо. След нея масленосиният плащ се развя, придавайки й още по-голямо величие.

* * *

Каретите спряха пред Барад-дур. От предната слезе кралица Надя, последвана от Ръката, Надя. А от задната няколко орка изнесоха вързания като куче Сасо. Блъскайки го, го поведоха след кралицата към подземните мини на Барад-дур. След като стигнаха, Над се спря. Орките изблъскаха Сасо в краката й. Той вдигна глава и я погледна. Отново видя онзи пламък в очите й. Първо започна да говори Над:
- Сега ще разбереш какво е наказанието за онези, които мамят и лъжат в
Средната земя и какво е да си играеш с чувствата на една владетелка! Виждаш
ли това място?! Не, не го оглеждай толкова задълбочено, ще имаш цял живот
да му се „наслаждаваш”. И запомни, червей – и при най-малки опит за бягство
или размотаване, Гракх ще ти нанесе 30 удара с камшик. И не се надявай на
милост от негова страна, той не знае що е това. А сега се пържи в ада, червей!
Кралицата остави Сасо като ударен от гръм. Преди да се изкачи по стълбите, се обърна към Гракх:
- Нека още сега усети ръката на правосъдието. Но като за начало му нанеси 100 удара.
Щом изрече заповедта, Гракх се ухили злобно.След напускането на кралицата и Ръката, той се отправи към Сасо. Изрита го в ребрата, за да го повали безжизнен на земята и започмна да го налага. Сасо се опита да се държи, но болката беше по-силна. Усети парещата топлина на кръвта, която започна да се стича по цялото му тяло. Това беше наказанието му за своеволията, които си позволи...

Беше минала една година от онзи фестивал. Когато се случиха онези слощастни за Средната земя събития. Всички бяха забравили за съществуването на Сасо. Една сутрин ефенди Над реши да посети пленника. Щом слезе в мината, пред погледа й се яви изнемощялият и останал кожа и кости Сасо. Отново се беше отпуснал и Гракх го налагаше с камшика. Над се приближи до него:
- Как се чувстваш сега? Поличаваш заслуженото си!
Сасо вдигна поглед. Той беше отчайваща гледка: косата и брадата му бяха пораснали, спластили се, не бяха мити от сумати време, очите му бяха почервенели, няколко парчета мръсни дрипи покриваха тялото му. Но реши да запази достойнство:
- Твоето наказание не е нищо! – Сасо се ухили психарски. – По-добре да ме ръгат с нажежен кол в гъза!
Над го изслуша със завидно спокойствие. Усмихна се и заговори тихо, на себе си:
- Лесно може да се уреди – обърна се и излезе.
След петнайсет минути Сасо получи своето желание. Мислено той си казваше: „По дяволите, защо не си държа езика зад зъбите!”

* * *

Някъде между Рохан и Гондор „капитан” Стефчо ERU(L) тичаше сред дърветат и храстите и викаше:
- Черна перла! Черна перла! Къде си? Тук веднага. А ето те!
На една полянка сред готата спокойно си пасеше розово пони със сини петна. Щом го видя, Стефчо много се зарадва. Е, то си беше за радост. Колкото и невероятно да звучи, това на вид кротко пони имаше отнен характер и често хвърлаше на земята Стефчо. Но пък имаше способноситите да го пренаса за много кратко време на дълги разстояние. Е, в повечето случаи го отвеждаше там където не иска. Стефчо я беше намерил, докато гостуваше на своя приятел Мериадок в Хобитово. Както си лежеше край едно поточе, едно странно (от страна на размери) яйце го удари по главата. В същия момент, в който понеги да го докосне, яйцете се счупи и от него изкочи розовото малко пони, което, щом видя Стефчо, каза: „Мама!”. И така двамата вече две години бяха неразделни.
Стефчо беше представител на Синдарите, сивите елфи от Белерианд. Имаше черна и среднодълга коса, тъмни очи и на ръст беше около 1.80м. Обичаше да пътува, да се впуска в някое ново приключение. Единственият му недостатък беше, че най-често пътешествията му завършваха, гонен от племе канибали, които искаха да го сготвят за вечеря. Но всъщност Стефчо беше много мил и отзивчив елф.
След като се добра до Черната перла, той я възседна и продължи пътя си. Беше се отправил към Белфалас, от където мислеше да наеме кораб, с който да търси земите на стария Валинор. Тази мисъл го беше осени още в ранно детство и се беше превърнала в негова мечта. Всяка нощ преди да заспи той си представяше земите на Арда, Двете дървета на Валинор: Телперион и Лаурелин. Въобръжението му рисуваше множество картини. Но често пъти Стефчо оставаше неразбран от другите. Единствено Мери и Пипин, участвали в последната голяма битка в Средната земя, видяли толкова много, го подкрепяха.
Отдаден отново на въображението си и хапвайки сладки с формата на “L”, Стефчо яздеше сред гората. Изведнъж на Черната перла й стана нещо и започна да галопира с все сили, сякаш самият Моргот беше след тях. Стефчо се опита да се задържи на седлото. Един клон го шибна през лицето и очите му се насълзиха, от което погледът му се замъгли. След дълго галопиране понито се спря изненадващо. Стефчо полетя напред и направи култува попивка на тревата. Чу женски писък и след около половин секунда, когато погледът му се изясни, видя над себе си двама души: висок русокос млад мъж с кафяв плащ и младо момиче, облечена в черна сатенена рокля. Момичето го гледаше с ужас и уплаха в очите, а другият – спокойно, но предпазливо. Стефчо се опита да се изправи, но усети пареща болка в левия крак и се строполи отново на земята. Девойката, преодоляла моментния страх, отиде при него и започна да превързва ранения му крак. Стефчо заговори пръв:
- Благодаря ви! – момичето му се усмихна и продължи да оправя превръзката. – Впрочем, кои сте вие?
Заговори му русокосият мъж, който до този момент стоеше настрана:
- Инети ми е Узу, а момичето, което превързва раната ти, е владетелката на Гондор – кралица Вики.
- Приятно ми е! – проговори и Вики. – А ти кой си, страннико? Виждам, че си от народа на елфите. От къде си и що дириш в тези земи?
- Казвам се Стефчо, но повечето от приятелите ме наричат ERU(L). Родом съм от Белерианд. А сега съм се запътил към Белфалас, от където ще започна търенето си на Валинор.
Щом чуха древното име, Узу и Вики се спогледаха. Никой до сега не беше тръгвал да търси земите на Валарите. Настана тишина. Стефчо тръгна да става. Вики го спря с ръка:
- Къде си мислиш, че тръгваш?
- Трябва да намеря Черната перла и да продължа пътуването си.
- В никакъв случай! Идваш с нас в Минас Тирит! Ранен си и трябва да се
оправиш! – скастри го момичето.
- Но... – Стефчо беше загубил ума и дума, - аз трябва да намеря моето...
- Това пони тук ли? – провикна се Узу, който в другия край на полянката
потупваше нежно розовото пони.
- Да.
- Значи всичко е решено – зарадва се Вики. – Да тръгваме!
Тя погледна Стефчо със синьозелените си очи. На този поглед той не успя да устои, съгласи се и пое ръката, която Вики му беше протегнала. Узу, водещ за поводите Черната перла, ги последва.

В Гондро, под наблюдението на Вики, Стефчо се въсзтановяваше бързо. Почти всеки ден, когато имаше свободно време, кралицата прекарваше при него. Двамата се разхождаха из градоните с часове или просто седяха на върха на Минас Тирит под Бялото дърво и гледаха залеза.
Този ден Стефчо беше сам, защото Големият съвет и трите владетелки имаха важно съвещание. Той реши да се поразходи и да види как е Черната перла. Беше му харесало във Вечния град. Имаше много интересни неща, които му бяха хванали окото. А и хората, които живееха тук, бяха толкова добронамерени и дрожелюбни. Но Стефчо все още мислеше за своята мечта. Пречката беше, че се двоумеше дали да тръгне или да остане тук, в Средната земя, в Гондор. Имаше нещо, което го възпираше, или по-точно някой. И не искаше да я губи.
Стефчо се беше унесъл в мисли, когато се сблъска в някого. Беше една от най-добрите приятелки на Вики – Габи.
- Извинявай, че те съборих! – подаде й ръка Стефчо.
- О, няма нищо, аз не гледам къде вървя. Пратиха ме да взема едни свитъци за съвещанието.
Габи събираше изпопадалите пергаменти. Стефчо й помогна.
- Нека те придружа – предложи й той.
- Добре, тъкмо исках да говоря с теб.
- Казвай.
- Какви са ви отношенията с Вики? Има ли нещо?
- Ами... тоест друдно е да обясня, - Стефчо беше стъписан. – Какво имаш в
предвид?
- Харесваш ли я или не? – директно го попита Габи.
- Ами, да... да, харесвам я. Но защо е този разпит?
- Защото откакто се появи, за първи път тя се усмихва от онзи празник преди
година. Оттогава не я бях виждала толкова щастлива. Но внимавай, само да я нараниш, аз лично ще ти счупя главата.
- Д-д-добре... – Стефчо все още беше стъписан.
- Аз съм до тук. Благодаря ти, че ми помогна! – Габи взе от него останалите
свитъци, усмихна му се и се завъртя.
Стефчо я проследи с поглед, след което си тръгна. Прекара остатака от деня нормално: обядва в „Обезглавеният назгул”, разходи се из улиците, нахрани Черната перла. Когато слънцето започна да клони към залез, Стефчо се отправи към кулата на Бялото дърво. Имаше среща там с Вики. Докато се изкачваше по стълбите, в него се водеше много силна борба, а не знаеше какво да направи. Стигна до мястото. Вики вече беше там и го чакаше. Щом усети присъствието му, тя се обърна към него и му се усмихна. Като я видя такава – усмихната и огряна от последните лъчи на слънцето, Стефчо вече знаеше какво да прави. Отиде при нея, прегърна я, доближи я по-близо до себе си и се вгледа в очите й:
- Вече знам какво искам и какво да направя!
Устните му се сляха с нейните. Усещайки вкуса й, Стефчо беше напълно сигурен и уверен в избора си, който беше направил и не съжаляваше за нищо. Последните лъчи на слънцето изчезнаха и отстъпиха място на луната.

* * *

Някъде из Мордор, в покрайнините на Барад-дур мистериозна фигура сновеше наляво-надясно, сякаш извършваше някаквъ ритуал. След около дестина минути кръжене се спря. Огледа се дали случайно няма някой наоколо да го прекъсне. Щом се увери, че няма жива душа, поради причината, че целият двор беше на съвещанието в Гондор, което се правеше всяка година. Мистериозната личнотс запали с един замах на ръката си огън. Хвърли някакви билки и корени в него. Вдигна ръцете си към небесата и започна да изрича саклинания на елфически:
Уиал,фуин, хис
Ен мор се куивие,
Кено Моргот!
Ин дур ду
Ту лене гурт тин
Де ран ранг
Ту дел танг собре
Гвиат, едел е науг!
И хил ту хот.

Здрач, мрак, мъгла.
В нощта надигни се,
Владетелю Моргот!
В черна нощ
Твоята звезда на смъртта ще заискри
От скитането си се завърни
И подчини
Хора, елфи и джуджета!
А аз ще те следвам

Небето се покри с облаци,засвяткаха светкавици и гръм разцепи тишината. Огънят, запален по-рано, се издигна до пет метра височина. Поредната светкавица удари запаленото място. Ослепителна бяла светлина. Дим. Сред пушека се изправи фигурата на мъж. Но не беше типичният представител на силния пол. Лицето му беше кокалесто, изпито и бяло – почти се виждаше черепа, очите бяха хлътнали навътре, кокалестите пръсти засновяха по лицето му, беше облечен в черна тога... Моргот* се беше завърнал от изгнанието си, на което го беше пратил Ауле.
Непознатата фигура падна на колене, когато видя този, когото беше призовал. Моргот се обърна към него:
- Кой си ти,що дръзна да наруши забраната на Валарите и ме призова отново в Средната земя?
- Господарю, аз съм ваш покорен слуга. Името ми е Иво Тъмния, един от истарите.
- Ааа, истарите. Отдавна не бях чувал това име. Но те са борци за доброто. Защо един от истарите ще ме връща от изгнанието?
- Господарю, животът ми е ваш и съдбата ми е предопределена да ви служа.
- Силни думи. Изправи се! – Иво се изправи. – Проближи се по-близо! Искам да видя този, който ме спаси.
Бавно, но уверено Иво вървеше към Мелкор. Щом се приближи на около метър от него, вдигна глава и се вгледа в очите на Мрачния владетел. В тези очи нямаше нищо, което може да вдъхне сила, увереност или поне капка смелост. В тях се четеше злоба, мрак, ненавист, болка – всички зли чувства, чувства на страдание, бяха събрани в този поглед. Тези очи можеха да пречупят и най-силният и безстрашен воин, да разплачат всяко едно дете, да накарат всяка една жена да крещи. Тъмнина и жажда за отмъщение.
Иво усети силата на този поглед и едва не изкрещя, но реши да запази дух и достойнство пред своя господар и повелител. След този изпитателен взор пръв заговори Мелкор.
- Достоен си да ми служиш, щом запази хладнокръвие в този момент.
Иво се поклони:
- Какви са заповедите ви, велики Моргот?
- Като за начало трябва да събера армията си. Но не мога да използвам орките.
Те вече са лоялно само на онази изменичка. Ще създам нов вид бойци и ще съживя драконите.
Моргот се обърна с гръб към Иво. Вдигна поглед към небето и започна да изрича думи на черния език, който и най-мъдрият в Средната земя не би превел на Общия език. След това цялото поле се покри с армия от воини, смеска от орки и тролове. Всички крещяха свирепо. Жадуваха само за бой, плът, кръв и страдание. Докато ги гледаше, Мелкор се усмихна доволно, наслаждавайки се на гледката.
- Господарю, ще тръгва ме ли към Тангородрим? Успях да го издигна наново и да го скрия от погледа на трите владетелки и техните съюзници.
- Не! – отсече рязко Моргот. – Трябва да се свърши още една работа.
- Какво ще заповядате?
- Вземи двайсетина от моите воини и въврви към Барад-дур. Искам да доведеш един от моите слуги. Той е в най-дълбоката от мините.
- Както желаете! – Иво се поклони и поведе отряда към Барад-дур.
Вече бяха пред главната порта. Няколко души събориха преградата. Щом се озоваха във вътрешното помещение, бяха посрещнати от група от орките на кралица Надя. Захвана се битка между двете войски. Но в този случай тази на Моргот надделя и отблъсна противниците. Много от орките умряха. Иво продължи по пътя си, както му беше обяснил Мелкор. След дълго спускане най-сетне стигна до посоченото място. Заповяда на един от воините да разбие вратата. Вдигна се голям шум.
От другата страна, при разбиването на вратата, Гракх се сепна и насочи вниманието си към облака прах, готов за битка. Сасо също беше приковал погледа си натам. Изведнъж от дима изскочи Иво, който промуши Гракх в корема с меча си. Оркът изплю кръв и се строполи на земята мъртъв. А Сасо все още не разбираше какво става (на наякои хора просто не им достига умствен капацитет!). Иво се приближи до него с кървавия меч в ръка:
- Ставай! Беше ми наредено да те изведа от тук!
- Н-но кой?
- Не задавай много въпроси, а тръгвай! Ще разбереш всичко по-късно.
Сасо последва Иво. След тях тръгнаха и воините на Моргот. Оттам, от където минаха, погледът на Сасо видя множество трупове на орки. Все още не можеше да си обясни какво става. Когато излезе навън, студеният въздух, който вдиша, прободе белите му дробове. Беше забравил какво е чист въздух и как се диша. Но бързо се климатизира.
- Размърдай се! – стерна го студеният глас на Иво. – Господарят ми няма да те чака цяла вечност!
Сасо го последва. Стигнаха до мястото, където по-рано се беше надигнал отново Мелкор. Иво коленичи:
- Той е тук, господарю.
- Добра работа! – от сенките на едно дърво се показа и самият Мелкор.
Сасо беше втрещен. Пред него стоеше в цялото си могъщество и величие Мрачния владетел. Беше изгубил ума и дума.
- Коленичи пред най-великия и могъщ от Валарите, плужеко! – обади се Иво.
- Стига, стига, Иво. Не бъди толкова суров с него. Все пак е прекарал доста
време в онези подземия.
Мелкор се усмихна някакси ехидно и злобно. Но Сасо коленичи. Заговори:
- Какво ще желае от мен великия Мелкор?
- И ти, както и аз, желаем отмъщение. Служи ми вярно и ще отмъстим на всичко
Онези, що ни отрекоха и наказаха. Бъди моят доверен човек.
- Животът ми е във вашите ръце, Велики, и ще ви служа до гроб!
- Средната земя трябва да се приготви да посрещне завръщането на Мелкор!
Скоро всичко живо ще бъде в краката ми!
Нощната тишина беше прорязана от вледеняващия смях на Моргот и свирепият вик на десетки хилядо от войните му.

-----------------------------------------------------------------------
*Мелкор - е елфическото име. Освен по този начин, е наричан и Моргот,Черния враг,Бауглир (могъщата смърт), Мрачния владетел (по този начин е наричан по-късно и Саурон), Врага