Apocalyptica

Тея правят нечовешки яка, разбиваща, страхотна музика! Супер са!
Вие какво мислите?

~
APOCALYPTICA


Пътят на Апокалиптика тръгва от елитната финландска музикална академия "Сибелиус". Съучениците Еика Топинен, Пааво Лотйонен, Макс Лиля и Антеро Манинен решават да сформират нетрадиционна банда, която да свири кавъри на любимите им хеви метъл групи - нещо като микс между Прокофиев и Металика. Уж всичко е на майтап, а в един момент момчетата слагат дисторшъни ан виолончелата си, които зазвучават като китари. От финландския клон на Юнивърсъл усещат сензацията и през 1996 е факт първият албум на бандата - Apocalyptica Plays Metallica By Four Cellos. Във втората тава Inquisition Symphony е включен и целият им набор от любими групи - Faith No More, Pantera, Sepultura; истинският хит от албума обаче е авторското парче Harmaggedon. След изтощителни турнета в цял свят Антеро Манинен напуска Апокалиптика и на негово място е привлечен Перту Кивилааксо, с когото записват Cult през 2000г. В култовия трети албум има само три кавъра и десет авторски композиции. Заради натоварената програма, през 2001г. Макс Лиля също напуска. Вече като трио, Апокалиптика записва изцяло авторския Reflections от 2002г. със специалното участие на Дейв Ломбардо (оня същия). През 2005 излезе Bittersweet, смятан за най-прецизната творба на бандата.

Имат някои готини нещица ...

какво да мислим....то такава музика не се мисли ами се слуша!

Apocalyptica са върхааааааааааа!

Много ги обичам!

Е, това са класици- не мога да кажа нищо лошо за хора, които са такива невероятни професионалисти с класически инструменти, че съумяват да творят и метъл с тях. Велики са, дори са една от любимите ми групи и имах щастието да съм на техен концерт. Ритат задници!!

Аragorn_Elesar написа:

Уоу новият албум е меко казано СТРАХОТЕН! Направо ме разби! Слушайте го

Оооооо да!
Албума е върха!
(Е, за Апокалиптика говорим все пак )

:s

1
2
3
4
5
6
7
8
9
10
11
12
13
14
15
16
17
18
19
20
21
22
23
24
25
26
27
28
29
30
31

дойдоха и ми смазаха кухата тиква
егаси якия концерт!

Събота, последният ден на май. След дългата подготовка най-после сме се натоварили на колата и потегляме, до стария стадион "Гагарин" или поне това, което е останало от него", свиваме наляво. На север. За Каварна. Измъкваме се от града и от вилната зона, от двете страни на пътя има стръмни склонове, покрити с иглолистна растителност, спускат се надолу и стигат до нашето море. Друг път толкова примамливо, сега не ме интересува. Не заради морето съм на път към Меката на Рока.
Селата, през които минаваме, са си същите, както и миналата година. Селца като селца. Разделени от обширни поля и малки горички. Добре дошли в златна Добруджа. Вляво от мен залязващото слънце хвърля полегати златисти отблясъци върху света.
На пръв поглед Каварна е съмнително спокойна. Няма ги онези дълги редици паркирали автомобили, стигащи извън града. Караме все направо, аз се взирам с изумление в панелките отляво. Не, не в самите панелки, а в изображенията на страничните им стени. Чувала съм за тях, разбира се, но сега ги виждам за първи път. И ето ги всички - Гилън, Джоуи, Леми.... Паркираме благоверния ни автомобил срещу една от тях, с разрошения образ на Лоутън и лежерно вървим към центъра. Гмежта е пълна. Хора, хора, хора, игла няма къде да падне. Навсякъде братя по коса. Чувствам се в свои води.
Семейството купува храна и две чаши бира. Едва изпивам половината от едната, чувам как братята по коса пред сцената викат. Става нещо, казвам си, захвърлям мешката в ръцете на семейството и тичам към епицентъра на всички емоции. Отначало родата са неотлъчно зад мен, после решават, че там, накъдето се насочва моя милост, е зле и отиват по-назад, уж по-хубаво се виждало. Аз оставам сама, на сцената излизат петима човека и всички на площада изригват в гейзер от крясъци. Последен излиза кльощав, гол до кръста финландец с изрусена коса, който сяда зад касите и веднага започва да ги експлоатира. Apocalyptica изригват в Worlds Collide, последвана от Grace. Едно след друго, парчетата се зареждат толкова бързо, отколкото съм в състояние да си спомня имената им, да не говорим за начина, по който биват изпълнявани. Еика, виолончелист с дълга руса коса, взема микрофон и поздравява каварненската агитка. Отново. Две години по-късно. Отговарят му възторжените ревове на нашего брата метълисти, които изпълват финландеца с видимо задоволство. I'm Not Jesus, Somewhere Around Nothing, Helden... песните от актуалния Worlds Collide се смесват със стари шедьоври на лудите класици от Хелзинки, които издивяват все повече и повече. Антеро Манинен си стои спокоен, зад него Мико с всички сили се старае да натроши барабаните на сол, тримата пред него свирят и дивеят и русите коси на Еика се смесват с червеникавите кичури на Перту. Пааво подскача до тях с вид на най-интелигентен от цялата шайка. Това не му пречи обаче да крещи с пълно гърло текста, докато се изпълнява Seek&Destroy. И не е само той. Всички свирещи му пригласят очевидно (не и ушечуйно обаче), а долу публиката прави същото. Още две песни и северняците изчезват. Това не е краят, на всички е ясно... След викове и скандирания "More! More! More!" челистите отново излизат, този път без Мико. Чувам началото на великия кавър на Nothing Else Matters и ми иде да се разплача от умиление. Не това правя обаче. Набързо настройвам режима "видеозаснемане" на фотоапарата и го вдигам високо над главата си. Същевременно пея. С всички около мен, защото няма човек, който да слуша метъл и да не знае този текст. Еика отново грабва микрофона да ни каже колко сме яки, как за нас ще има Hall of the mountain king по случая и, след поредните крясъци, да добави "OK, now shut up!". Това ме хвърля в тъча.
Няма нищо в този концерт, което да ме разочарова. Песента е пълна лудница, Еика и Перту са достойни за пример едновременно на банда амбицирани челисти от коя да е музикална академия и на коя да е дет метълска сган. Парчето свършва, те изчезват пак, нови викове "More!" и господин Топинен любезно ни обяснява как сме си заслужили още една песен. Seemann. Този път сякаш само аз знам текста в тази част от публиката, наоколо ни думица на немски не се чува. И тази песен отлита твърде бързо, петимата напускат местата си, всички се прегръщат, покланят се на нас, викащите, над главите си вдигат виолончела и лъкове, а Мико хвърля в публиката двете барабанни палки. И това е краят.
Чувствам се, все едно съм пресушила сериозно количество бира преди концерта и съм забравила за това. Ходя несигурно, погледът ми блуждае насам-натам, а устните ми повтарят "Велико беше..."
Едно е сигурно, тези хора винаги ще имат място в сърцето ми. Заслужават го.